Читать «Отшелника» онлайн - страница 6

— Вече имам предвид една такава партия — оберлейтенант Валтер фон Хагенау. Той и фамилията му имат отлични връзки във всички кръгове на обществото.

— Чувала съм, че бил много грозен.

— Да, заради това в офицерските среди го наричат Жерава. Но какво значение има това? Той при всички случаи ще ти подсигури достъп до светското общество. И освен това Хагенау са несметно богати!

— С последното разпръсна всичките ми колебания — засмя се Теодолинде. — Ще трябва предпазливо да проучиш при стария Хагенау евентуалното ми свързване с тоя Жерав, защото, в случай че не наследим Хелфенщайн, трябва да сме си подсигурили богатствата на Хагенау. Наистина ли няма други наследници освен нас?

— Да. Както знаеш, преди двайсет години старият барон Бернард фон Хелфенщайн беше убит. Малко след това замъкът Хелфенщайн изгоря и единственият наследник на барона, тригодишният Роберт фон Хелфенщайн, загина в пламъците. Неговата сестра Улрике, по онова време осемнайсетгодишна, нямаше и няма право на наследство. Съгласно семейния законник на владетелите на замъка Хелфенщайн той може да се пада само на мъжки наследници. Понеже Роберт беше мъртъв, цялото имение премина в ръцете на братовчеда Франц фон Хелфенщайн.

— Тук ме спохожда една мисъл. Дали барон Франц е нямал пръст в убийството на стария барон Бернард?

— Тогава би трябвало той да е подпалил и замъка, за да премахне Роберт от пътя си и сам да стане наследник.

— Аз го считам способен.

— Впрочем по онова време бе извършено и друго убийство, доколкото си спомням. Един ротмистър, синът на стария полковник Фон Тифенбах, беше застрелян.

— И това ли е дело на Франц? Баронът поклати замислено глава.

— Х-х-х! — изсумтя той. — Не знам. Но да оставим старите истории на мира. Те не ни интересуват. Имаме по-важна работа.

— Прав си. Преди всичко се нуждаем от пари. Докато се омъжа за Хагенау, а ти встъпиш във владение наследството на барон Франц, ще мине доста време.

— Дотогава все още ще имаме достатъчно пари. Нали знаеш че Капитана е оставил за случай на крайна необходимост пари и стоки в едно тайно скривалище.

— Ти знаеш ли мястото?

— Да. Ще си вземаме само по толкова, колкото ни е необходимо. Освен това… ако искаме да помогнем на Капитана, трябва непременно да посегнем на тези пари!

При тези думи баронът смигна многозначително на дъщеря си. Тя кимна с разбиране.

— В случай че се освободи, което никак не е вероятно и се надявам да не стане, трябва да имаме правдоподобно обяснение. Кога… аха, чука се!

Вратата се отвори и влезе един млад мъж в началото на двайсетте.

— А, ти ли си, Юлиус? — каза баронът. — Какво искаш?

— Татко, я виж пеперудите, които днес улових. Не са ли чудно красиви?

Показа на барона едно запушено с коркова тапа тумбесто шише, в което пълзяха няколко мухи с откъснати криле.

— Каква е тая щуротия? — кипна баронът. — Не виждаш ли, че разговарям със сестра ти? Разкарай се, върви си в стаята!

— Добре, татко — изхленчи страхливо слабоумникът и се измъкна като куче, сритано от господаря си.

— Тоя Юлиус! — въздъхна баронът. — Винаги съм желал да имам син. И какво получих? Един идиот!