Читать «Отшелника» онлайн - страница 40

— Всичко отиде по дяволите! — изскърца зъби. — Тоя шивашки хлапак ще се появи тук с химни и литаври като барон. Вече смятах, че това великолепно наследство ми е в кърпа вързано, а сега трябваше да се откажа.

— Може би не!

Златарят каза тези думи полугласно, като на себе си, ала Фалкенщайн се обърна рязко и бързо попита:

— Какво означава това?

— Че не след всеки ден настъпва вечер.

— Фразеологии.

— Аз не съм човек, който подмята празни фразеологии. Имам навика да мисля, да премислям, но пък после бързо действам. Какво сега, ако тоя Бертрам не може да докаже, че е Роберт фон Хелфенщайн?

— Та нали доказателствата са налице! Вие самият току-що разказахте как стоят нещата!

— Да. Но ако тези доказателства са фалшиви?

Фалкенщайн стана много сериозен и каза:

— Човече, вие не говорите без умисъл. Но нали се знае, че този Бертрам е момчето, което ковачът е подхвърлил пред приюта.

— Това е вярно. Но не е доказано, че той действително е малкият Роберт.

— Нали имал верижката!

— Тя не е истинска!

— Всички дяволи! Вярно ли е това?

— Да.

— Можете ли да го докажете?

— Да, аз самият, и то чрез показване на истинската верижка.

— Вие я имате? — извика баронът с трескава възбуда.

— Аз не. Но знам у кого е.

— Той трябва да я донесе!

Якоб Симеон му се ухили спокойно в лицето и каза:

— Мислите ли, че ще го направи? Та вие сте в ръцете му. Не можете да го принудите. Но може би той ще пожелае да ви я продаде…

— В такъв случай ще ви струва петдесет хиляди гулдена!

Баронът подскочи ужасено.

— Петдесет хиляди гулдена! Правилно ли чух? — попита.

— Разбрали сте ме много добре.

— Тоя човек сигурно е слабоумен! Какво ще ме ползва всъщност верижката? Нали с нея мога само да докажа, че онази на Бертрам не е истинската. А и какво ще отговоря, когато ме запитат откъде я имам, а?

Златарят направи една изключително хитра физиономия и отвърна:

— Не знаете ли?

— Не, действително не.

— Човек би трябвало само на истинската верижка да намери един Роберт фон Хелфенщайн.

Фалкенщайн рязко отстъпи три крачки назад.

— Каква… идея! — изрече бавно.

— Да. За целта се иска един млад мъж на около двайсет и три години, който…

— Мълчете! — извика баронът. — Хрумна ми нещо. Трябва да го обмисля!

Известно време крачи напред-назад безмълвно, после спря пред Якоб Симеон и попита:

— Значи истинската верижка действително е налице?

— Да.

— И тя е единственото доказателство?

— Не. Момчето е имало долни дрешки, които също носели монограма „Р.Ф.Х“. Те са останали запазени в приюта за подхвърлени деца, но сега лежат при доказателствения материал в шкафа за съдебни преписки.

— Мъжът, у когото е верижката, някъде далеч оттук ли се намира?

— Не.

— Колко време ще мине, докато го доведете?

— Той е вече тук!

— Как? Какво? Да не би вие самият да сте това? И се осмелявате да искате петдесет хиляди гулдена?

— Искането е изключително скромно — ухили се Симеон. — Помислете, че залогът е наследството на Хелфенщайн! Е, аз съм предпазлив човек и обичам честната сделка. Ще ви кажа как съм се добрал до верижката. Ще ви я покажа, но без риск за мен. Ще ви я дам срещу пари в брой и освен това съм готов да ви помогна да измъкнете детското бельо, което е носил навремето малкият Роберт.