Читать «Отшелника» онлайн - страница 41

— Ами! Това е невъзможна работа! — извика баронът ядосано.

— Съвсем не. Вярно, нещата се съхраняват под ключ в Съдебната палата, но въпреки това човек, притежаващ необходимия кураж, лесно може да им сложи ръка, разбира се, през нощта. Нужен е само главният ключ, а аз мога да го получа.

— Също ключа за шкафа, онзи за помещението, в което се намира детското бельо? — попита Фалкенщайн бързо.

— Да. Дъщеря ми нали работи при прокурора, а той притежава всички тези ключове, включително и този за секретния шкаф с детските неща. От дъщеря ми чух, че от време на време той отивал през нощта на инспекция в Съдебната палата. Ето защо ключовете са му необходими. И тъй като ги държи постоянно в панталоните си, които дъщеря ми изчетква и сутрин окачва до вратата на спалнята, ние естествено можем лесно да ги получим от нея и да изготвим дубликати.

Лицето на барона прие усъмнен израз.

— Хм-м, какво ни грее това? Ще открият, че нещата са откраднати. По-късно ние се появяваме и ги представяме. Естествено веднага ще ни пипнат за яката в качеството на крадци.

Златарят се ухили с превъзходство и каза:

— За това не ме е страх. Никой няма да ни залови като крадци, тъй като вещите няма да липсват. Ние ще сложим на тяхно място други, с подвеждаща прилика.

— А-а! Чумата го взела! — избълва Фалкенщайн.

— Сега схващате ли? — триумфираше Якоб Симеон. — По-късно вие се явявате и показвате истинските вещи и истинската верижка. Експертите естествено ще ги сравнят, ще обявят другите неща за подправени и вие печелите. Детското бельо е лесно да се наподоби. Ние ще го вземем и жена ми ще го разгледа. Като бивша бродировачка тя разбира от такива неща. Ще изработи дубликатите. Междувременно ние ще сме върнали оригиналите. Размяната ще се състои едва по-късно.

— Значи два пъти трябва да се заемем е рискованото проникване в Съдебната палата! Това не ми харесва. Ще бъде костелива работа. Ако ни спипат, всичко е изгубено.

— Не се оставяйте да ви спипат — захили се златарят. — Това е най-главното!

Баронът прекоси няколко пъти замислено стаята и каза:

— Добре, готов съм да поема риска. Но преди това трябва да видя верижката.

Златарят не отговори веднага. Най-сетне рече:

— Има ли в замъка някъде стъклена врата?

— Да. Защо? — попита управителят.

— Ще видите. Заведи ни там.

Управителят поклати глава на това странно желание, но се съгласи. Отведе двамата в една стая, свързана със съседната чрез стъклена врата.

— Останете тук — каза Якоб Симеон. — Аз ще отида оттатък.

Отправи се към съседната стая и зарези от другата страна вратата. Няколко мига остана невидим, после приближи до прозореца на вратата и каза:

— Верижката е у мен. Ще ви я покажа, но само през прозореца, така че стъклото да остане между нас.

— По дяволите, каква мнителност! — изруга баронът.

— Не бива да ми се сърдите. Ако ви дам верижката в ръката и я задържите, нищо няма да мога да направя.

Приближи и до стъклото и я завъртя от всички страни, така че много добре можеха да я видят. Съвсем точно огледаха и сърцеподобния медальон с буквите „Р.Ф.Х.“ После Якоб Симеон отново изчезна за кратко, за да скрие пак верижката. Най-сетне влезе. Баронът се ухили, тупна го по рамото и каза: