Читать «Отшелника» онлайн - страница 2

Преди две или три столетия този подземен проход вероятно е служел на тогавашните обитатели на кулоподобната постройка, в която сега живееше самотникът, във времена на война или беда като път за бягство. Те трябвало само да устроят железния капак и водещите надолу стълби и да изградят зимника. По-късно постройката била изоставена, постепенно бе изпаднала в разруха и за съществуването на прохода сега знаеше само легендата. Когато Винтер се засели в приличащата вече на руини кула, спусъкът към галерията лежеше скрит под куп отломъци. Той го отстрани, понеже искаше да използва пространството до стълбището, и така се натъкна на ръждивия железен капак.

Случайното откритие на прохода се яви от голяма полза за Отшелника, защото редом с броенето на пари той имаше и второ любимо занимание — лова. В предишната си авантюристична дейност из чужбина често му се беше налагало да ловува. Беше станал добър стрелец, а ловът се бе превърнал за него в страст.

Завърнал се след дълги години в родината, не му се искаше да се откаже. Вярно, тук имаха валидност други закони и тъй като не беше горски служител, се видя принуден тайно да се отдава на своята страст. И тъй, от време на време той се появяваше като… бракониер! При това за него бе важна не толкова плячката, колкото чудесната тръпка, която изпитваше от тази забранена дейност. Изцяло от само себе си се разбира, че провеждаше ловните набези с възможно най-голяма предпазливост, при което опитът, натрупан през половината живот в пущинака, му идваше добре дошъл.

След откриването на подземния проход всичко беше станало много по-просто. Той извеждаше до самия край на гората. Потокът, следователно, не само доставяше питейна вода на Отшелника, което го правеше в това отношение напълно независим от външния свят, но му предоставяше и възможност незабелязано да се вмъква в леса.

Потокът излизаше на бял свят в подножието на един стръмен скат и си проправяше път през лабиринт от скали. Те бяха гъсто обрасли с храсти, които прикриваха отверстието на галерията.

Отшелника сега се намираше в безредните извивки на този скалист хаос. Напредвайки предпазливо през храсталака, достигна гората. Не беше в намерението му да открие дирята на някой дивеч. Друго създание дебнеше той. В снишена стойка се прокрадна бързо и безшумно покрай периферията на гората, за да се отдалечи най-напред възможно повече от скрития излаз на подземния проход. После внимателно огледа откритата част на терена. Покрай гората минаваше път, по който един ездач приближаваше ходом. Беше дама, при чийто вид сърцето на Отшелника затупа по-силно.

— Идва в обичайния час — промърмори той на себе си. — Точна като часовник. Дали знае, че вече я чакам? Дали пък заради мен не минава оттук все по това време?

Беше приклекнал, за да не бъде видян. Сега се запромъква отново бързо и безшумно под закрилата на дърветата, докато достигна една пътека, която идваше от дълбочината на гората и водеше в откритото поле. Свърна по нея и така излезе на пътя, по който идваше ездачката. Придавайки си вида на човек, излязъл на разходка, тръгна към нея.