Читать «Отшелника» онлайн - страница 121

— Аз ще остана. Можете да бъдете уверен, че всичко ще протича така, както е необходимо. Но депешата, хер оберлейтенант?

— Ще се погрижа, макар че съм ранен. Можете да разчитате.

Бяха наредили да запрегнат. Колата спря сега пред портата. Хагенау се качи и Хилда седна срещу него. По път не бе произнесена нито дума. Едва когато колата спря в двора на замъка Райтценхайн, Хагенау се обади:

— Какво става? Къде сме?

— У вас, хер оберлейтенант — отговори тя.

— А-а… така ли!… Простете! Май наистина съм по-слаб, отколкото смятах. Нищо не си спомням от пътуването. Трябва да съм бил в безсъзнание. Мисля, че отново кървя.

Никой не беше осведомен за намеренията на Хагенау. Обитателите на замъка спяха. Портиерът бързо приближи и получи заповедите му. Хагенау забрани да се буди баща му. Но веднага прати човек за лекаря и един куриер с депешата.

Когато раненият бе пренесен в стаята и прегледан, установи се, че превръзката се е разхлабила. После дойде лекарят, който се зае професионално с раната. Той успокои болния. Каза, че раняването не било опасно, само загубата на кръв окачестви като значителна. Това щяло да предизвика сериозна треска. Но това щяло да бъде всичко.

Пациентът потъна в сън и тогава влезе Хилда да бди при постелята му. Докато седеше така сама при него, я спохождаха и си отиваха разни мисли. Държеше погледа си отправен към неговото лице и не си даваше сметка, защо трябва отново и отново да поглежда този толкова некрасив лик. Така мина нощта в безмълвна тишина.

Призори оберлейтенантът се раздвижи. Отвори очи и я погледна, сякаш първо трябваше да се опомни. После попита:

— Фройлайн Холм? Наистина ли сте тук, или още сънувам?

— Наяве е — усмихна се тя.

— Колко прекрасно! Аз сънувах именно, вие сте… ах, дължа ви много голяма благодарност! Каква жертва от ваша страна! Та вие самата се нуждаете от сън.

— Ох, не бих могла да заспя, напълно невъзможно! Тревожа се за вас.

— Тревожите се за мен? Господи Исусе! Та нали знаете, фройлайн Холм, че другарите ми ме наричат Жерава?

— Да. Избрали са ви един наистина некрасив прякор.

— Но той си е иначе много сполучлив за това олицетворение на грозотата, каквото съм аз.

— Грозен? Аз не ви намирам такъв.

— Не? О, моля, я ме погледнете!

— Вече често съм го правила. Един мъж може да бъде некрасив, но една жена — не. А и красотата не се изразява само в чертите на лицето. Който има добра душа, не може да е грозен.

— Наистина ли? О, в такъв случай и аз не съм грозен, а дори най-красивият тип, който може да има. Ще ви кажа, аз имам душа като презряла слива. Тя пада от дървото веднага щом човек макар и само леко го разтърси.

— Служите си с изключително сполучливи сравнения — засмя се тя.

— Да. Във ваша близост ставам духовит. Това е вярно.

Изглеждаше щастлив и това щастие разхубавяваше бледите му черти повече, отколкото човек би могъл да си помисли. Дълго, дълго лежа кротко усмихнат и със затворени очи. Навярно сам не съзнаваше, че отново и отново прошепна.