Читать «Отшелника» онлайн - страница 120

Лицето на тимпаниста буквално трепна.

— Тоя човек? С раклата, скрина и сандъка, пълни с пари?

— Да, нали назова името ви. И заяви, че не се казва Винтер, а също Хаук.

— Тоя безделник! Първо ме нарече Фридрих. Но това беше малкото име на баща ми. Следователно ме е сметнал за брат си. Дали наистина е чичо ми?

— Това ще се установи. Да изчакаме! — После Холм се обърна към оберлейтенанта: — Какво ще правим с пленницата и баща й?

— Трябва да чакаме, докато дойде полицията. Всичко тук трябва да остане в състоянието, в което сме го заварили. Необходимо е веднага да телеграфираме и да пратим също депеша до прокурора.

— Кой ще упражнява дотогава тук надзор?

— Хер Хаук може да го поеме — отговори Хагенау. — Така ще бъде веднага на мястото, ако Отшелника дойде на себе си и поиска да го види. Аз доведох неколцина яки мъже, които чакат долу. Трябва да се прибера вкъщи. Чувствам, че раната ми всъщност не е чак толкова лека. Оттам ще пратя някого с депеша до телеграфната станция.

— Позволете аз да я съставя. Знам до кого да я адресирам и как трябва да гласи.

— Направете го.

Холм откъсна един лист от бележника си и написа:

„До княз Ван Зоом.

Веднага извънреден влак… Грюнбах спирка Вилдау… оттам имам грижа коне… Верижката Роберт Бертрам открадната… няколко пленника… вземете прокурора и асесор Фон Шуберт.“

Всичко останало беше уговорено набързо. После бяха извикани горе „яките мъже“ на Хагенау, при което кучето много трудно бе усмирено и вързано за синджира. Самият оберлейтенант се отправи заедно с Холм обратно към замъка.

Докторът беше посрещнат от Елън и сестра му Хилда с изключително голяма радост. При това не забелязаха, че оберлейтенантът се е смъкнал съвсем обезсилено на канапето. Едва след време погледът на Хилда падна върху неговото обезкръвено, мъртвешки бледо лице. Нададе вик на уплаха, втурна се към него, улови ръката му и попита:

— Какво ви е, хер Фон Хагенау? Лошо ли ви стана?

Той се насили за усмивка и отговори:

— Почувствах се странно… толкова слаб. Но сега отново се усещам силен, много силен.

— О, не! Не ви е добре. Много сте изтощен. Трябваше да ни послушате и да не отивате до кулата.

— Хм-м, да! Може би ще е по-добре да наредя да ме откарат вкъщи. Ние също имаме един стар, верен слуга като този Даниел тук. Той ще се погрижи за мен.

— Слуга? Не. Тръгвам с вас!

Каза то с толкова решителен тон, сякаш това се подразбираше изцяло от себе си.

Очите на Хагенау получиха живец, започнаха да просветват.

— Искате да дойдете с мен? Наистина ли? — попита той.

— Да. Аз съм ви задължена. Ние станахме причина да тръгнете с нас. В следствие на това бяхте ранен. Нямате майка, сестра… ще пътувам с вас!

Той погледна брат й и попита:

— Вие чухте, хер доктор. Какво ще кажете по въпроса?

— Тя е права. Ако не бяхте дошли, лошо ни се пишеше. Вие ни спасихте живота. Да ви предложим помощта си, е най-малкото, което можем да направим… за съжаление! Надявам се, че няма да отблъснете предложението на сестра ми.

— Да го отблъсна? — усмихна се щастливо Хагенау — През ум не ми минава. Много глупости съм вършил, но тази ще бъде най-голямата, така че ще я пропусна. Но кой ще поеме надзора тук, в замъка?