Читать «Чашата на търпението (Фантастична повест-памфлет)» онлайн - страница 8

О, свещени господарю! Да учиш стария е все едно да лекуваш мъртвия. По-тънка от нишките на лунната светлина стана нишката на твоя живот. За какво са ти гугутките, сърните и царят риба? Скоро ти самият ще станеш плячка на Ловеца от Преизподнята, от чиято стрела досега никой не е избягал.

Възвеличават те съвсем до небесата ласкатели в страните покорени. Който до шията е във водата, вода не проси, о, благословени.

… Две години несметното императорско войнство обсаждало крепостта на завоя на реката, но не смогнало да я превземе. И тогава, месец след като свалили обсадата, изпратили шпионин. Преоблечен като търговец, той успял да измами бдителността на стражата, изкатерил се на едно дърво близо до двореца и оттам пронизал със стрела Белоснежната. И не с обикновена стрела, а с отровна, и на опашката на стрелата върху копринена лента играели танца си йероглифи — червени, сякаш с кръв изписани:

Нека стрелата лети към сърната!

Обезумял от мъка, владетелят ридаел безутешно. И заповядал да балсамират любимата му и да я положат в кристален ковчег. Под страх от смъртно наказание никой не смеел да влезе в мавзолея на Белоснежната, където владетелят се уединявал в часове на душевни терзания. Куполът на мавзолея с инкрустираните по него скъпоценни камъни като звезди наподобявал звездното небе. По стените му изкусни гравьори изписали стиховете на убития от скръб съпруг:

Отне дъха на Белоснежната стрелата вещица със остър клюн. И в мен е тя — и без надежда съм да върна силата на своя ум.

В самота доживял своите дни безутешният владетел. И като всичките си предци, непрестанно воювал с императорското войнство и не знаел в битките си пощада.

* * *

Градът, както повечето селища, които разкопавахме, бил разрушен до основи в древността. Към края на юли обозначихме останките от дворцовите стени, а на западната страна върху нисък хълм с розова глина открихме кръгъл строеж с диаметър около шестдесет метра — най-вероятно обсерватория, а не обор, както смятахме първоначално, преди да намерим силно пострадалата от огъня астролабия.

Поради изключителната горещина и сухост на въздуха границата между светлината и сянката изглеждаше осезаема, просто ти се искаше да я пипнеш с ръка. По пладне беше невъзможно да се гледа към небето — така режеше очите. Понякога в далечината над пясъчното възвишение се очертаваше грубо моделиран мираж: крепостни стени с джамии, които се отразяваха в синьото око на езерото, и сякаш езерото, крепостта и езерната й сянка се бяха заклели да бъдат винаги неразделни, триединни в това фантасмагорично сцепление. Не знам защо, но това видение ме дразнеше. Още повече дразнеше (всички, а не само мен) това, че от средата на август се лишихме от тишина. По-нагоре от нас по течението на Чарин, вдясно, в древното изсъхнало корито на реката се извиси сондажна кула. Там ни денем, ни нощем нямаше спокойствие. Седмица след като бе започнало досадното тракане, подир обяд се грабнахме с момчетата да отидем дотам, та да видим какво представлява това чудо, и да си кажем право, здравата се позамислихме. Работата на сондажниците ни се видя не просто тежка като нашата, а направо каторжна. И въпреки това, докато въртяха своите тръби, сонди и въжета, те се шегуваха, даже и по наш адрес. Накрая отгоре слезе по желязната стълбичка мургаво момче уйгур, цялото изцапано със солидол.