Читать «Джийвс и песента на песните» онлайн - страница 11

— Здрасти, Бърти — поздрави той и се запъти право към полицата над камината, за да си избере нещо за чупене. — Току-що пях на забавата в клуба на Бифи — осведоми ме след известно мълчание.

— Така ли? — учудих се аз. — Как мина?

— Страхотно. Направо ги омаях.

— Значи ги свали?

— В несвяст. Не остана сухо око в залата.

Всичко това, забележете, от човек, възпитан по всички правила на британското джентълменство, комуто майка му, не се и съмнявам, от невръстна възраст е внушавала да говори истината, само истината и нищо освен истината.

— В такъв случай госпожица Белинджър е останала много доволна — продължих аз.

— О, да. Възхитена.

— Значи всичко е наред?

— И още как.

Тъпи помълча.

— От друга страна, Бърти…

— Да?

— Доста размислих. Някак си нямам чувството, че мис Белинджър е подходящ другар за живота ми.

— Така ли?

— Така.

— И защо, ако позволиш да попитам?

— Ами… де да знам. Те тези чувства проблясват през съзнанието, без да ти дадат надлежно обяснение. Аз уважавам госпожица Белинджър, Бърти. Дори й се възхищавам. Но ъъъ… таквоз… все ми се струва, че едно мило нежно момиче… ъъъ… като братовчедка ти Анджела например, Бърти… би било… Абе дойдох да те помоля да се обадиш по телефона на Анджела и да провериш как би реагирала, ако се появя тази вечер в Бъркли за едно по-хапване и потанцуване.

— Лесна работа. Ей го телефонът.

— Не, предпочитам ти да се обадиш, Бърти. Ако все пак, така да се каже, ми постелеш преди да… понеже, нали разбираш, има една вероятност тя да… ти знаеш как стават тези работи… С две думи, Бърти, старче, предпочитам да се притечеш на помощ и да ми постелеш меко, ако не възразяваш.

Отидох до телефона и се обадих на леля Далия.

— Тя каза веднага да тръгваш — предадох на Тъпи.

— Кажи й — благоговейно изрече нещастникът, — че след пет минути съм там.

Едва бе отпратил и чух ключ в бравата и тихи стъпки в коридора.

— Джийвс!

— Да, сър?

— Джийвс, случи се нещо невероятно. Господин Глосъп беше тук преди малко и каза, че между него и госпожица Белинджър всичко е свършило безвъзвратно.

— Да, сър.

— Нямаш вид на изумен.

— Не, сър. Признавам, че предвидих подобен развой на събитията.

— Ъ? Мога ли да попитам на какво основание?

— Основанието се породи в съзнанието ми, сър, след като госпожица Белинджър насини окото на господин Глосъп.

— Тя го е фраснала!

— Да, сър.

— По окото?

— Дясното око, сър.

Аз се хванах за главата.

— И какви бяха подбудите й?

— Предполагам, че е била разстроена, сър, от приема, който бе оказан на нейното изпълнение.

— Господи! Само не ми казвай, че и нея са я освиркали!

— Да, сър.

— Но защо? Тя има страхотен глас.

— Да, сър. Но според мен публиката не одобри репертоара й.

— Джийвс! — Разумът ми правеше плахи опити да се завърне на трона си. — Само не ми казвай, че и тя е изпяла „Слънчево момче“!

— Да, сър.

— Но, Джийвс! Какво изумително съвпадение!

— Не съвсем, сър. Осмелих се да се приближа до госпожица Белинджър още при пристигането й в клуба и да й припомня, че съм вашия личен прислужник. След това й съобщих, че господин Глосъп специално моли като лична услуга тя да изпълни любимата му песен „Слънчево момче“. Но когато госпожицата установи, че той е пял същото произведение преди нея, допускам да е решила, че е била жертва на не особено елегантна шега от страна на господин Глосъп. Ще желаете ли още нещо преди лягане, сър?