Читать «Кентървилският призрак» онлайн - страница 15
Оскар Уайлд
Очите на Вирджиния се замъглиха от сълзи и тя закри лице с ръцете си.
— Говориш за Градината на Смъртта — прошепна тя.
— Да, Смъртта. Колко ли е хубава Смъртта! Да лежиш в меката кафява пръст, над главата ти да се люшкат тревите и да се вслушваш в тишината. Да забравиш времето, да простиш на живота, да си в покой. Ти можеш да ми помогнеш. Ти можеш да ми отвориш дверите на Дома на Смъртта, защото Обичта е винаги с тебе, а Обичта е по-силна от Смъртта.
Вирджиния потрепери, студена тръпка премина през тялото й и няколко мига в стаята цареше тишина. Тя имаше чувството, че сънува страшен сън.
После призракът отново заговори и гласът му прозвуча като въздишка на вятъра:
— Прочела ли си някога старото предсказание на прозореца в библиотеката?
— О, често — извика девойката и вдигна глава, — зная го наизуст. То е изписано със странни, черни букви и трудно се чете. Има само шест стиха:
Но не знам какво означава.
— То означава — каза той тъжно, — че ти трябва да плачеш с мен за греховете ми, защото аз нямам сълзи, и да се молиш за душата ми, защото аз нямам вяра, и тогава, ако винаги си била мила, добра и кротка, ангелът на Смъртта ще се смили над мен. Ти ще видиш страшни образи в мрака и зли гласове ще шептят в ухото ти, но те няма да ти сторят зло, защото силите на ада са немощни пред чистотата на едно дете.
Вирджиния не отговори и призракът закърши ръце в пълно отчаяние, докато се взираше в склопената й, златиста главица. Изведнъж тя се изправи, много бледа и със странен блясък в очите си.
— Не ме е страх — рече тя твърдо, — и ще помоля ангела да се смили над теб.
Той скочи от стола си с тих, радостен вик и като хвана ръката й, наведе се със старовремска изтънченост и я целуна. Пръстите му бяха студени като лед, а устните му пареха като огън, но Вирджиния не трепна когато я поведе през помръкналата стая. По избелелите зелени гоблени бяха извезани малки ловци. Те засвириха с тръбите си, украсени с пискюли, и размахаха мъничките си ръце към нея, за да се върне.
— Върни се, малка Вирджиния — завикаха те, — върни се!
Но призракът стисна по-здраво ръката й, тя затвори очи, за да не ги вижда. Отвратителни животни с опашки като гущери и с изблещени очи й намигаха откъм ваяната рамка на камината и нашепваха:
— Пази се, малка Вирджиния! Пази се! Може да не те видим никога вече.
Но призракът се понесе още по-бързо и Вирджиния не се вслуша в думите им. Когато достигнаха края на салона, той спря и промърмори някакви слова, които тя не разбра. Тогава отвори очи и видя как стената бавно изчезна като мъгла, а пред нея зина голяма, черна пещера. Леден вятър задуха около тях и тя усети как нещо подръпна роклята й.
— Бързо, бързо — извика призракът, — иначе ще бъде късно.
В следващия миг ламперията се затвори зад тях и Салонът с гоблените остана празен.