Читать «Илиадата на пясъчен бряг» онлайн - страница 5

След като в течение на много месеци безоблачно време безмилостното изцъклено слънце на Пясъчен бряг беше редовно залязвало над непримиримата ненавист на тези мъже, започна да се поговорва за вмешателство. В частност пасторът на черквата, която току-що споменах — искрен, безстрашен, но може би не достатъчно осведомен човек, — с радост реши да се възползува от великодушието на Йорк и да се опита да помири бившите съдружници. Той прочете задълбочена проповед за голямата греховност на раздора и омразата. Но прекрасните проповеди на преподобния Дос бяха предназначени за едно идеално паство, каквото нямаше в Пясъчен бряг — паство от същества без смесени пороци и добродетели, с праволинейни импулси и съвършено логични подтици, с изключително простодушие, с вяра на дете и чувство за отговорност на възрастен. Тъй като, за съжаление, хората които посещаваха черквата на господин Дос, бяха повечето с много човешки качества, донякъде хитри, повече склонни да се самоизвиняват, отколкото да се самообвиняват, сравнително добродушни и положително слабохарактерни, те спокойно оставиха настрана тази част от проповедта, която засягаше самите тях, и приели Йорк и Скот (а и двамата предизвикателно присъствуваха) като интересни образци на идеалните създания, за които споменах по-горе, изпитваха известно удовлетворение, което, боя се, не беше съвсем християнско, от тегленото им „конско евангелие“. Ако господин Дос беше очаквал Йорк и Скот да си стиснат ръка след проповедта, той беше разочарован. Но не се отказа от намерението си. С това спокойно безстрашие и решителност, които му бяха спечелили уважението на мъже, много склонни да смятат благочестието за синоним на женственост, той атакува Скот в собствения му дом. Какво му е казал, не е било записано, но се страхувам, че е било част от проповедта му. Когато той завършил, Скот го погледнал без лошо чувство над чашите на своя бар и казал по-почтително, отколкото звучат думите: „Млади човече, вашият стил доста ми харесва, но когато опознаете Йорк и мен, както сте опознали всемогъщия бог, тогава ще му е времето да говорим.“

И така, враждата се задълбочаваше; и така, както в по-известни случаи, частната и личната непримиримост на двама изтъкнати мъже доведе постепенно до затвърдяването на някакъв недооформен принцип или убеждение. Не се мина дълго и стана ясно, че тези убеждения съвпадаха с известни общи принципи, формулирани от съставителите на американската конституция, както ги тълкуваше разсъждаващият държавнически А., или представляваха от себе си плаващи пясъци, на които корабът на държавата може да претърпи крушение, както предупреждаваше красноречивият Б. На практика всичко това завърши с издигане кандидатурите на Йорк и Скот да представляват в законодателните тела двете противни фракции на Пясъчен бряг.

Няколко седмици наред лозунги с големи букви призоваваха гласоподавателите от Пясъчен бряг и съседните станове към „ОБЕДИНЕНИЕ!“. Напразно грамадните борове, чиито дънери бяха принудени да носят този и други подобни надписи по кръстопътищата, стенеха и протестираха от ветровитите си стражници. Но един ден в триъгълната горичка в началото на дерето пристигна шествие с музика и барабани и яркоцветни плакати. Събранието бе открито от полковник Старботъл, който, понеже беше някога упражнявал законодателни функции и общо взето минаваше за „опитен политикан“, се смяташе за ценен привърженик на Йорк. Той завърши призива да гласуват за приятеля му с един-два анекдота, толкова отявлено непристойни, че дори и боровете, ако можеха, щяха да го обсипят с шишарките си от възмущение. Но той възбуди смях, който спечели популярност на неговия кандидат, и когато Йорк стана да говори, той бе посрещнат с одобрителни викове. Ала за общо изумление новият говорител веднага се впусна в ожесточени нападки срещу съперника си. Той се спря не само върху деянията и поведението на Скот, познати в Пясъчен бряг, но заговори за факти, свързани с предишния му живот, досега неизвестни на слушателите. Към голямата точност на епитетите и прямотата на изложението ораторът добави привлекателността на новостта и разобличаването. Тълпата се провикваше, крещеше и беше във възторг, но когато тази изумителна филипика приключи, вдигна се единодушен повик „Скот!“. Полковник Старботъл се опита да се противопостави на това явно неуместно желание, но напразно. Отчасти поради неясно чувство за справедливост, отчасти поради по-долна жажда за възбуда, събралите се бяха непреклонни и Скот бе домъкнат и с блъскане и дърпане качен на трибуната. Когато чорлавата му глава и несресана брада се появиха над перилата, стана ясно, че е пиян. Но преди още да си отвори устата, стана ясно и това, че пред тях стоеше ораторът на Пясъчен бряг, единственият човек, който можеше да събуди съчувствието на тези нехранимайковци (може би защото беше в състояние и да им се примоли). Съзнанието за тази сила придаваше известно достойнство на фигурата му, а не съм сигурен дали и физическото му състояние не им правеше впечатление на нещо като царствена безцеремонност и голямо благоволение. Както и да е, когато този неочакван Хектор се вдигна от рова, мирмидонците на Йорк се разтрепериха.