Читать «Електроник — момчето от куфара» онлайн

Куфарът с четирите дръжки

В една ранна майска утрин до хотел „Дъбчетата“ спря светлосив автомобил. Отвори се вратата и от колата изскочи човек, захапал лула между зъбите си. Като видя приветливите лица и букетите цветя, той смутено се усмихна. Този човек беше професор Громов. Почетният гост на конгреса на кибернетиците пристигна от Синегорск, сибирско градче, научен център, и както винаги реши да отседне в „Дъбчетата“.

Директорът на „Дъбчетата“, организирал тържественото посрещане, се зае с багажа. От зиналата паст на багажника стърчеше закръгленият край на голям куфар.

— Ъ-ъ, дори такъв мъжага като вас не може го вдигна — каза професорът, като забеляза, че директорът наднича в багажника. — Куфарът е много тежък.

— Нищо — отвърна директорът. Той прегърна куфара с мускулестите си ръце и го сложи на земята. Лицето му се зачерви. Куфарът беше дълъг, черен, с четири дръжки. По форма напомняше калъф на контрабас. Но надписите определяха точно съдържанието му: „Внимателно! Уреди!“

— Виж ти… — поклати глава директорът. — А вие как сте се справили с него, професоре?

— Повиках четирима носачи. Пък аз ръководех, — каза Громов.

— Запазихме ви същата стая. Не възразявате, нали?

— Чудесно. Много съм ви благодарен.

Директорът и трима помощници хванаха дръжките и отнесоха куфара на втория етаж. Професорът се изкачи след тях и е удоволствие огледа синкавите стени на стаята, удобната мебел, малката работна маса до широкия, колкото самата стена прозорец. Той усети, че в стаята мирише на бор и се усмихна.

Директорът натисна едно бутонче до вратата:

— Не е само боровият аромат. Ако искате, можете да си изберете мирис на цъфнала ливада, на теменужки, дори на студен ден. Това са бутоните за генератора на ароматите. За настроение.

— Всичко е чудесно, настроението е отлично — успокои го професорът.

— Така си и мислехме. Моля разполагайте се, почивайте си. — И директорът си излезе.

Професорът отвори прозореца. Заедно с шумоленето на листата в стаята влезе утринният ветрец и се заплете в прозрачните пердета. Под прозореца растяха здрави дъбчета, слънчевите лъчи се промъкваха през рошавите им калпаци и лягаха на светли петна върху земята. По-надалеч съскаха автомобилни гуми. Над дърветата избръмча малък хеликоптер — въздушно такси.

Громов се усмихна: никак не можеше да свикне с тези хеликоптери и пътуваше в обикновени таксита. Той видя, че градът се е разраснал и разхубавял. От гарата пътуваха покрай километрични цветни лехи, в безкраен коридор от зелени дървета, застанали неподвижни като при почетен караул. Накъдето и да погледнеш — все нещо ново: брезова горичка, редица стройни борове, ябълки и вишни в бяла премяна, цъфнали люляци… Градини висяха и над главите, по покривите на сградите, защитени от лошото време с прозрачни подвижни куполи. В междините на прозорците, които опасваха сградите като бляскави ленти, също имаше зеленина, увивни растения се бяха вкопчили в камъка и бетона.

— Дъбчетата подраснали — каза професорът, като гледаше през прозореца.