Читать «Сезонът на мъглите» онлайн - страница 137
Евгений Гуляковски
Докторът взе чантата си и се насочи към вратата.
— Поспете. Сега ви е необходимо спокойствие.
— Седнете, докторе. Нека да поговорим. Вече съм добре, само не знам какво да правя по-нататък…
— С какво мога да ви помогна? Нали ви казах, че от вашите преговори нищо няма да излезе. Добре, че поне се върнахте.
— Проблемът не е в преговорите! По-точно, не е само в тях. Когато намислих да се срещна със синглитите, не се надявах, че веднага ще постигна конкретен резултат, но не очаквах и противодействие, дори открита враждебност от хората тук. Излиза, че само на мен е нужен мир…
— Кого всъщност имате предвид?
— Преди всичко инженера и онези, които го поддържат и не могат да живеят без война.
— Инженерът има малко привърженици.
— А на него не му и трябват много. Той е замислил нещо сериозно, щом е решил да действува открито.
— Виж ти каква била работата!
— Да, докторе, нещата не вървят добре. Най-много ме тревожи фактът, че той изгори всички мостове след себе си. Сега не може да се върне в колонията. А за да предприеме такава крачка, сигурно е имал сериозни причини. Много сериозни. А аз и понятие нямам какви са плановете му.
— Е, скоро ще разберем. Жалко, че го няма Филин, той щеше да ни помогне да разгадаем хитрините на инженера. Но аз мисля, че преувеличавате значението на неговата роля. Десет-петнайсет души… Не. Не вярвам те да са способни на нещо сериозно. Приемам сегашното ви настроение и опасенията ви като последица от действието на наркотика. Подобен шок не минава без сътресения.
— Ех, докторе, чул ви Господ…
— Щом си отпочинете, ще се уверите, че съм бил прав. А сега се пригответе за едно приятно посещение.
Няколко минути по-късно в стаята влезе Ана. Беше в бяла престилка и буташе малка масичка на колела, от която се вдигаше ароматна пара. Въздухът се изпълни с апетитната миризма на бульон и подправки. Ротанов едва сега почувствува колко е гладен.
Той веднага се нахвърли върху зачервените мръвки с хрускава коричка и бульона, като сегиз-тогиз поглеждаше към момичето. Днес Ана изглеждаше по-тъжна от обикновено. Извръщаше очи и почти не разговаряше с него. И той си помисли, че вече успя да обиди и това весело, мило същество.
— Донесох ви и още нещо, нали обичате сладко… — каза нерешително тя и отвори едно бурканче.
— Да, Ана, отгатнахте, че бонбоните не бяха за мен. Но това не бива да ви наскърбява.
— Не съм се обидила. Разбирам, че са ви били необходими, но такъв подарък за мъж…
— О-хо! Излиза, че не сте толкова добра, колкото ми се сторихте в началото.
— Съвсем не съм добра. Пък и защо да бъда? Вие си мълчите, нищо не ми казвате, а аз чакам…
— Чакали сте? Какво?
Очите й съвсем се закръглиха от обида.
— Дори не помните?… Не помните какво ми обещахте?
— Но такива обещания не се изпълняват бързо…
— Не съм се надявала да стане бързо. Но, кой знае защо, си въобразих, че сме приятели, и очаквах поне да ми разкажете какво се случи там. Истина ли е, че са ви нападнали хората на инженера?