Читать «Сезонът на мъглите» онлайн - страница 135

В залата нямаше столове. Стените образуваха голяма гладка полусфера, боядисана в нежно кремав цвят. Цареше абсолютна тишина. Филин още не можеше да свикне с факта, че не се водеха никакви разговори, органически присъщи за човешкото общество. Синглитите непрекъснато си разменяха информация. Но телепатичният поток от мисли можеше да чува само онзи, за когото беше предназначен. Впрочем не винаги. Светлината на тавана постепенно угасна и залата потъна в пълен мрак. За известно време тишината и тъмнината бяха толкова пълни, че Филин загуби представа къде се намира. Стана му неприятно, прииска му се да излезе — задържа го само любопитството. Усещаше, че напрежението в залата непрекъснато нараства. Всички трепетно очакваха нещо. И ето че то се появи! Изумителен фойерверк разсече тъмнината от край до край. В същото време прозвуча продължителен музикален тон. Фил се почувствува като диригент на невидим оркестър и тонът, който звучеше в ушите му, се превърна в странна мелодия, която отразяваше неговото настроение. Мелодията стана част от самия него и когато разбра това, у него се породи впечатлението, че лети. Подът сякаш пропадна под краката му и той, възседнал пеещ пъстър змей, се понесе през разкъсаната тъмнина. С част от съзнанието си Филин долавяше, че и мелодията, и играта на светлините, и полетът са само илюзия, създадена от колективното творчество на зрителите, а той е един от участниците в нея. Но това не му пречеше да чувствува огромна, неизпитвана до този момент наслада. Ала настроението на мелодията се промени. В нея прозвучаха тъжни, почти злокобни нотки. Ослепителна светкавица прониза пъстрите крила на змея в мига, в който си спомни за малкото плахо същество, спотаило се дълбоко в неговото сегашно съзнание и представляващо част от другия, от предишния Филин. Мелодията ставаше все по-мрачна. Светлините се мятаха, разкъсваха се, опитваха се да се издигнат нагоре и безсилно отслабваха, разрушени от спомените му. Ето го застанал на прага на пещерата, за ръка го държи непозната жена… После е в класната стая, на дъската учителят пише някаква дума… Филин не може да си спомни точно коя, много иска да си спомни, но не може. Припламванията на светлините постепенно отслабват, угасват.

Мелодията стихва. Едно по едно светват осветителните тела на тавана. Публиката напуска залата. Някаква жена с гъста, небрежно тупирана коса се обърна към съседа си: