Читать «Сезонът на мъглите» онлайн - страница 136

— Напрежението на телеинформацията беше много високо, но някой непрекъснато пречеше. Не разбирам защо разрешават на новаците да посещават обществени места! Все едно и също! Когато подемът достигне връхната си точка, те сякаш нарочно започват да се ровят в спомените си! — Сигурно умишлено го каза на глас, за да чуе Филин, и той побърза да се смеси с тълпата. После още дълго не можеше да дойде на себе си от току-що преживяното вълнение. Никога преди не се бе замислял над въпроса, че когато е лишен от възможността да твори, човек е принуден да измисля какви ли не сурогати и цял живот изпитва чувство на неудовлетворение, но ето че днес… Въпреки това острата, породила се в залата тъга се засили.

Дребното човече, скрито в него, неочаквано израсна, сякаш преживяното го освободи от невидими вериги. И веднага го връхлетяха неразрешените въпроси. Какво прави тук? Защо не тръгне към реката, както се канеше тогава? Кой го доведе в града, ще може ли както преди сам да определя постъпките си? Щеше ли някога да зърне своите момчета? Поне отдалеч. Излезе на улицата. Беше пуста, всички отдавна се бяха разотишли. Тук той нямаше свой дом. Студените лъчи на залязващото слънце вече не топлеха. Сега, когато напусна залата, той си спомни думата, написана от учителя на дъската: ЧОВЕК. Филин трудно си пробиваше път през развалините. Тук никой не живееше. Стиснал зъби, той продължи по улицата, въпреки нарастващата тревога и чувството за опасност. Този път нямаше да го спрат. Той на всяка цена ще излезе на реката и ще стигне до базата. Каквото и да му струва. Какъвто и край да има! Гласът в него мълчеше.

Предметите постепенно възвърнаха очертанията си и Ротанов видя над себе си надвесеното лице на доктора. Той отново затвори очи, като се мъчеше да овладее безсилно отпуснатото си тяло.

— По-добре ли сте? Какво се случи? — попита докторът.

Ротанов направи опит да се надигне, но не успя. Мускулите не го слушаха. Затова пък сега можа да се огледа и да разбере, че лежи в подземната болнична стая на базата.

— Отдавна ли съм тук?

— Докараха ви преди половин час. По остатъка в иглата установих, че е наркотик, и ви върнах в съзнание. Синглитите никога досега не са използували такова странно оръжие.

— Те нямат пръст в тая работа. Какъв беше наркотикът?

— Нищо особено. Конска доза бруминал от групата на барбутантите. Наркотикът няма страничен ефект, но без моя помощ нямаше да дойдете в съзнание. Сега се налага да полежите.

— Кой ме намери?

— Радиостанцията на ролера е била включена, но не отговаряше на повикванията и председателят изпрати групата за издирване да разбере какво е станало.

— Значи радиостанцията ме е спасила… Просто случайност. А те сториха всичко възможно, за да не се върна.

Докторът бавно прибра инструментите си, разчисти от масата празните ампули и тежко въздъхна:

— Мисията ви е била безуспешна, тъй ли?

— Де да беше само това… — Ротанов усети как тялото му малко по малко възвръща предишната си сила, но същевременно почувствува някаква странна умора и безразличие. Може би за тях допринесе и въпросът на неговия събеседник.