Читать «Сезонът на мъглите» онлайн - страница 131

Сигурно са го ударили тежко и е загубил съзнание. После са решили, че е умрял, и са го захвърлили тук, в гората. „Ами да, вечерта, преди сезона…“ Той тозчас пропъди тази ужасна, стягаща гърлото му мисъл. В края на краищата може да е имал късмет, досега никой не се е отървал, а на него му е провървяло, какво чудно имаше в това?

„Сигурен съм, знам, че с мен всичко е наред“ — успокои се той, но като осъзна, че трябва да се самоуспокоява, ледената ръка го стисна още по-здраво за гърлото. „Не, не може да бъде! Лесно мога да се уверя, че не е така!“ — И той опипа главата си, сетне лицето си. Но нищо не откри, абсолютно нищо. Не намери нито следи от удар, нито наболата в последно време брада.

— Излиза, че са ме обръснали…

Филин разбра, че тази последна странна мисъл няма да го спаси. Беше се обръснал за последен път в базата преди десетина дни. За да не полудее от нарастващия ужас, той напрегна цялата си воля да не мисли за това, забрани си да анализира и да уточнява. Реши да постъпва и да действува така, както щеше да действува Филин, сякаш, като пропъждаше мисълта за станалото и не показваше, че нещо се е случило, щеше да отсрочи този кошмар, да смекчи последствията от него…

— Фил — обади се гласът. — Време е. Отдавна те чакаме.

— Да, да — отвърна той машинално, — ей сега… — Значи трябва да стане. Да се огледа. Местността му беше непозната, но това нямаше никакво значение, ако върви двадесет градуса вляво от слънцето, тъй или иначе ще излезе на реката и тя ще го заведе до базата.

— Стига си се инатил, Фил, тръгни за града, а не към базата. Всички отдавна започнаха работа.

— Знам. Отивам в града. — И той почти се затича, като че ли беше възможно да избяга от онзи, който се бе скрил под черепа му, от този глас…

Тича близо четиридесет минути, като през цялото време се ориентираше по слънцето. Мъчеше се да спазва набелязаната посока, която трябваше да го изведе на реката, но когато се изкачи на високия хълм, за да се огледа, и видя долу града, разбра, че е загубил. Тогава седна на върха. Всичко се размаза и заплува пред очите му. Нямаше дори нож, за да сложи край на живота си.

— Не бива, Фил — рече гласът. — Още нищо не знаеш. Да вървим. — Той стана и се затътра към града.

Когато излезе от града, първата работа на Ротанов бе да потърси ролера, който беше скрил в храстите на около два километра от първите постове. Както предполагаше, ролерът беше цял и невредим. Той провери и запали двигателя. Машината заподскача по дупките. Ротанов беше уморен, а и го бе завладяло някакво тъпо безразличие. Неговата дипломатическа мисия напълно се провали. Сега ще трябва да търси други, по-сложни и дълги пътища. Караше бавно, без да оглежда добре познатата му пътека и без да се озърта наоколо. До базата оставаше горе-долу половин час. Пред него се появи широка поляна и той съвсем механично натисна спирачките. Изработен рефлекс. Когато си на чужда планета, преди да излезеш на открито, трябва да се огледаш и да се ослушаш. Почти веднага откри присъствието на чужди хора. Бяха се притаили в храсталаците от двете страни на пътя и зад ролера. Засадата бе добре организирана. Ротанов чувствуваше присъствието им и знаеше, че са много близо, за да даде заден ход и да се опита да се измъкне назад. Вече не се съмняваше, че там е поставена засада, и не чакаше нищо добро, защото ако инженерът беше разположил този пост в негово отсъствие, часовите нямаше да се крият. Те разполагаха с достатъчно време да разпознаят неговия ролер.