Читать «Сезонът на мъглите» онлайн - страница 129

— Никъде няма да ходим. Започвайте.

— Но защо, нали преди…

— Преди не крадяхте кораби от нас. Сега сте наш враг, но ние сме готови да ви изслушаме. Говорете!

— Не съм крал нищо от вас. Не забравяйте, че корабът не е ваш, аз пристигнах с него.

— Така е. Ако бяхте излетели с този кораб… Но вие го предадохте на нашите врагове. Не можем да забравим това.

— Не забравяйте също, че вашите врагове са мои съотечественици. Предадох им кораба не за да продължат войната, а за да се бранят от нападенията на люсовете. Обещавам, че корабът няма да бъде използуван срещу твоя народ! Но след него ще долетят и други. Рано или късно ще бъдете принудени да преговаряте с хората. Не е ли по-добре да започнем сега? Защо да даваме излишни жертви? Планетата е голяма, има място за всички, защо да се избиваме един друг?

— Хората започнаха първи. На вас ви харесва да воювате, а сега ти се опитваш да ни увериш, че искате мир. Не разбирам защо лъжете. Хората имат навика да се крият зад ъглите и да нападат от засада, само че не бива да ни смятате за наивници. Не ви вярваме.

— Най-лесното нещо е да не ми вярвате… Мислите, че ми е било лесно да убедя нашите да сложат край на войната? Ала те склониха. Аз ви нося тяхното съгласие за мир, те са готови да забравят годините на войната, макар че никак не им е леко да го сторят, но обещават, хората винаги държат на думата си. Нито веднъж досега не сте правили опит да преговаряте с нас, защо да не пробвате?

— Нека корабите ви пристигнат. Ние ще успеем да се подготвим; когато дойдат, няма да намерят тук нито един човек. Излишно е да говорим повече.

Ротанов имаше чувството, че все по-дълбоко и по-дълбоко затъва в някакво блато. Все едно че разговаряха на различни езици. Беше наивно да се надява на лек успех. Прав е бил докторът, като го предупреждаваше, че е невъзможно да стигнат до взаимно разбирателство.

Твърде различни бяха и целите, и критериите за средствата, с които могат да се постигнат. Всичко беше напразно, той загуби… Бремето на войната се оказа по-тежко, отколкото предполагаше. Нямаше да помогне дори идването на Олег. Те ще останат на тази планета още дълги години, а може би и завинаги… „За тях ние сме само средство, жив материал за размножаване на себеподобни, те даже не познават друг начин, това са вампири, разновидност на люсовете!“ Така му говореха някои, а той не повярва. Не вярваше и сега, въпреки всичко пътят се оказа много по-дълъг, отколкото си мислеше, много no-труден. Ротанов бавно се обърна, направи крачка, после втора и се обърна. Тя не беше помръднала — стоеше като изваяна, неподвижна статуетка.

Тогава той се върна и й подаде пакетчето, което несръчно стискаше под мишница.

— Подарък за теб. От едно земно момиче. То обича слънцето, обича да пали огън, да тича босо по тревата, не знам можеш ли да разбереш… Веднъж ти ми помогна… Никога няма да го забравя. Но въпреки всичко няма да ви позволя да се убивате един друг, каквото и да ми струва това.

Тя взе кутията. Той й я подаде внимателно, за да не докосне студените и пръсти, и забеляза на китката и нещо много познато, някакви металически квадратчета с матов блясък, които почти се сливаха с кожата й.