Читать «Сезонът на мъглите» онлайн - страница 128

— Берг е зает.

— Скоро ли ще се освободи?

Часовият мълчеше. Или не го беше чул, или не искаше да му отговори.

— Да почакам ли?

— Берг е зает. Можете да разговаряте с мен.

Това неочаквано предложение не бе приемливо за Ротанов. Може би при тях така беше прието или не съществуваше никакъв координатор — все едно, той беше свикнал с Берг, беше се подготвил за разговор именно с него и не искаше да решава такива важни въпроси насред улицата с първия срещнат синглит.

— Трябва ми Берг.

— Той е зает. — Часовият дори не промени интонацията си. Но Ротанов долови в погледа му скрита насмешка и почувствува глухо раздразнение. Ала тозчас си спомни, че е дошъл в чужд дом и следователно трябва да приеме техните правила такива, каквито са.

— Добре. Ще дойда по-късно. — Той се обърна и продължи по улицата, като през цялото време усещаше студени тръпки по гърба си, защото излъчватёлят беше готов за стрелба, пък и не знаеше какво можеха да му поднесат по-нататък. С плавната си, но напрегната походка стигна до пресечката. Никакъв звук, никакво шумолене не чу зад гърба си. Както и преди, слънцето безмилостно припичаше и сега, когато свърна в уличката, от него се лееше пот, макар че преди минута не усещаше жегата. Трябваше веднага да реши какво ще прави, защото беше неразумно да се мотае из града, където зад всеки ъгъл се спотайваше неизвестна опасност. Още по-рисковано беше да се крие, беше дошъл открито, без оръжие и не искаше да се лишава от това малко преимущество. Трябваше да си пропилее някак времето за час-два, преди повторно да потърси Берг.

Ротанов все още обмисляше какво да прави, когато дочу стъпки зад гърба си. Обърна се и зачака, застанал така, че онзи, който щеше да се появи иззад ъгъла, да се блъсне неочаквано в него. Същевременно той не се криеше, просто се залепи за стената на ъгловата къща.

Предпазливостта му се оказа излишна, защото другият отгатна неговата хитрост, като че ли го беше видял през стената, и спря на няколко крачки.

— Ротанов! — повика го познат глас. За миг сърцето му заби по-силно. Сигурно защото токущо си мислеше за нея. За съществото, което приличаше на земна жена.

Тя чакаше зад ъгъла, изпъната, замръзнала в стойка „мирно“. Той все не можеше да свикне с техните неестествени за човека пози.

— Защо се криете? — попита го тя.

— Не се крия. Дочух стъпки и зачаках.

— Имате ли оръжие?

— Не.

— Свалете якето си.

Ротанов послушно го съблече. Извади от вътрешния си джоб малко пакетче и го остави на земята.

— Какво е това?

— За вас е. Ще ви обясня по-късно, а сега вземете пакетчето.

— Добре. Оставете го. Поръчаха ми да ви изслушам. Защо сте дошли?

И той отново не знаеше какво да й отговори, защото не искаше да обсъжда сложните въпроси мимоходом, на улицата, под дулото на излъчвателя, който бе на четиридесет крачки от него.

„Колко много се страхуват от нас и колко малко знаят“ — с горчивина си помисли той, като трескаво търсеше изход от създалото се положение.

— Тук ли ще приказваме?… Не е ли по-добре да отидем у вас? Предстои ни дълъг и сложен разговор.