Читать «Сезонът на мъглите» онлайн - страница 126

— Не се шегувам, Ана! Обещавам ви, каквото и да ми струва това, че ще бъде така!

Сълзите й застинаха, а на фона на бледото й лице нейните очи му заприличаха на две огромни черни езера. И неочаквано тя му повярва, повярва му без колебание, както тогава край нощния огън. Лицето й трепна, тя потърси ръката му и я стисна.

— Трудно ми е да си представя как ще стане това, Ротанов. Та ние даже не сме сънували такъв живот.

— Нищо. Постепенно ще свикнете. — Той се надигна, но все не можеше да преодолее смущението си. Оставаше му да поиска една дреболия от Ана, но не знаете как да го направи.

— Искам да ви помоля за една услуга…

Тя го загледа с надежда, дори малко учудено.

— Подарете ми вашата кутия бонбони. Необходима ми е за много важна работа.

За щастие Ана не започна да го разпитва. Той едва ли можеше да й обясни за какво му трябват бонбоните.

8

Слънцето беше в зенита си, когато Ротанов мина през последния пост и излезе на пътечката, която водеше към града. Най-трудно му беше да уговори председателя да го пусне без охрана и оръжие. Сам разбираше колко е опасно. Макар че синглитите избягваха кръвопролитните битки и не използуваха оръжие, ако не е необходимо. Мнозина смятаха, че не го правеха от хуманно чувство, а чисто и просто „пестяха материала“, както се изрази един от ловците, и вместо да убиват пленниците ги изоставяха вързани в гората, предоставяйки ги на люсовете. А за онези, които смятаха за особено опасни, синглитите организираха истински лов и проявяваха голяма изобретателност. Тъй че не биваше да разчитат на хуманността им, а по-скоро на благоразумието им. Те сигурно се досещаха, че сега, след отвличането на кораба и след като бяха възстановени връзките на колонията със Земята, съотношението на силите се бе променило в тяхна вреда.

„Хуманност, благоразумие… Приписвам им съвсем човешки качества. Просто имах голям късмет, че благополучно се измъкнах от града. Ама не, сега отново ме тегли натам. Защо да не изчакам Олег или пък да опитам сам да поправя компютъра? Ще блесне някое огнено око например иззад онзи храсталак и край на всичко. Те нямат радиовръзка. Имат блокове за корабни компютри, а връзка нямат и не могат предварително нищо да уговорят. Не четат писма, не се предават в плен, остава му само да върви като подвижна мишена. Друг изход няма…“

Изход може би щеше да се намери, но той избра най-късия път, разработи план, който обещаваше в случай на успех да сложи край на войната, и не възнамеряваше да се отказва от него.

„Ще се върна на Земята, ще взема годишната си отпуска и да вървят по дяволите всички тия Алфи, Хидри, синглити и люсове…“

Но знаеше, че никъде няма да отиде. Само веднъж в живота на човек му провървява да се сблъска с нещо наистина невиждано, и то на чужда планета, с такова, заради което всъщност хората се стремяха да стигнат до звездите. Посещението при ренитите, сравнено с това изживяване, сега му се струваше само едно дребно забавление.

Откъм гората повя топъл вятър, настигна го и след като вдигна облаче прах, се понесе по пътя към града. Червеникава пътечка, червеникава трева от двете и страни, дори вятърът от праха изглеждаше червеникав. Явно нямаха намерение да стрелят. Той стигна до покрайнините, без да го забележи някой, макар че сигурно бе минал покрай не един и два поста.