Читать «Планета за контакт» онлайн - страница 7

— Ти забравяш за нашия фон. Отначало двигателите, после… Навярно това е фонът.

— Не, това е радиоактивен изотоп на аргона — един от компонентите на атмосферата.

Физикът рязко стана и се приближи до анализатора.

— Никога не съм чувал, че аргонът има изотоп с такава сила.

— Това опасно ли е?

— Е, в скафандрите, разбира се, не е. Но, ако това наистина е компонент на атмосферата, а не резултат от нашето кацане, няма да можем да свалим скафандрите. Тук навсякъде трябва да има пренесена радиация. Атмосферата е с двадесет процента кислород, а всичко останало е този страшен аргон.

След това съобщение всички, без да се наговарят, тръгнаха към шлюпката. Тя беше късче дом. Само че май прекалено малък…

— За какво ни е шлюпката? — попита Практикантът.

— Ще опитаме да вземем проби от друго място. Все пак, може би това е пренесена радиация.

Те отлетяха на около двадесет километра, Физикът не се реши на повече, защото в акумулаторите не ставаше много анизатрон за гравидвигателите. Невъзможно беше да ги заредят отново. Пейзажът на планетата на това място почти не беше променен, а резултатът от пробите точно съответствуваше на предишния. Атмосферата на планетата се оказа радиоактивна.

Шлюпката беше леко наклонена. Практикантът седна в нейната сянка. Всички се пръснаха в различни посоки. Докторът стържеше от камъните сивия налеп. Физикът безцелно въртеше лостовете за надстройка на експресанализатора. Само Кибернетикът изглеждаше наистина зает с работа. Той измъкна от шлюпката един пластмасов сандък и започна да го отваря. Неизвестно защо той беше започнал от сандък номер десет на планетния комплект.

Все по-трудно беше да се диша, макар че в тръбопроводите на скафандъра продължаваше да постъпва чист и свеж въздух. Скафандърът тежеше не по мярка, като доспехите на древните воини. Разбира се, това бяха само психологически ефекти, но от осъзнаването на това не ставаше по-леко. Не можеше да се свали скафандърът. Изобщо нямаше да може. Във всеки случай, поне през времето, което им оставаше, нямаше да може… А защо всъщност? Практикантът не беше успял да довърши мисълта си докрай, когато се обади Докторът.

— Ние можем да си направим актанови филтри. Те напълно ще унищожат радиоактивността.

— И водата ли ще пропуснеш през тези филтри? — насмешливо го попита Физикът.

— Водата?… Не помислих за това.

Кибернетикът най-после беше успял да отвори сандъка и сега се опитваше да включи един планетен робот. Райков изобщо не разбираше за какво му е притрябвал този робот, а Кибернетикът сякаш отгатнал мислите му, изведнъж каза:

— На него поне не му трябва вода — и замълча, все едно че тази фраза обясняваше всичко.

Нещо не му спореше, роботът подскачаше и се извиваше под високото напрежение като живо същество. Пък той си и беше почти живо същество. Планетният робот нямаше самоуправляващ се крионов мозък, както сложните корабни автомати, но затова пък притежаваше поразителен запас от здравина и жизненост, способност да регенерира собствените си, излезли от строя части, ако можеха да се нарекат така кълбетата от синтетически мускули.