Читать «Планета за контакт» онлайн - страница 69

Стената на пирамидата, покрай която вървяха, беше пресечена от широка неравна пукнатина. Те не я забелязаха веднага, слабите им фенери осветяваха прекалено малко пространство в мрака. Затова пък, когато спряха до пробива, те видяха, че дебелината на стените на пирамидата е не повече от половин метър.

— Празни… Значи, вътре са празни. Но тогава, това не са кристали…

В жълтеникавите конуси от светлината на акумулиращите фенери вътрешността на разбитата пирамида изглеждаше като мозайка от тъмни и светли петна.

— Прилича на здание без предна стена.

— А на мен ми напомня разрез на жива тъкан под микроскоп — неочаквано твърдо каза Докторът. — Вижте, това са стените на клетките, а ето там — съдовете.

— В такава клетка свободно ще се съберат два слона.

— Мислиш, че това са вкаменелости? — попита Физикът.

— Ако не бяха тези размери, бих повярвал.

Долният ред от клетки, засегнати от цепнатината, напомняше неголеми стаи с правилна геометрична форма.

— Осемгранни призми. Не прилича много на клетка, а?

— Да… — замислено каза Докторът. — Живата клетка е скарана с геометрията, а тези клетки твърде много си приличат.

— Не съвсем — мрачно каза Кибернетикът. — Във втората от края има проход.

— Къде?

— Ето там, по-наляво.

— Може би за днес стига? — попита Физикът, — Хайде да отложим за утре по-нататъшните си изследвания

Всички едва се държаха на крака от умора и предложението на Физика се прие без възражения.

Късно през нощта Докторът събуди Райков.

— Не мога да спя, Дима — оплака се той. — През цялото време този „улей“ ми е пред очите. Има нещо много познато в него, но не мога да разбера какво е. Хайде да погледнем още веднъж, какво ще кажеш?

— Може би е по-добре утре?

— Какво значение има! Разбира се, ако не искаш, аз ще отида сам. За мен е много важно да го видя сега. Струва ми се, че ще си спомня нещо важно, което ще забравя до сутринта; кой знае, може би ще разгадаем тази нова изненада!

— Разбира се, не будиш Физика, знаеш, че при него номерът няма да мине!

Като помърмори още малко, Практикантът се измъкна от чувала. Нощта тук беше много светла, много по-светла, отколкото в клисурата. Виолетовото излъчване на атмосферата изпълваше всички предмети с някаква призрачна светлина. Нямаше дори сенки.

До пирамидата стигнаха без приключения. Плътната тишина на подземието действуваше угнетяващо и Практикантът съжали, че се бе поддал на уговорките на Доктора.

Докторът отчуждено разглеждаше каменните клетки.

— Е, какво — нетърпеливо попита Практикантът, — може би стига толкова? Ще се връщаме ли?

— Забеляза ли, че от периферията към центъра на площта се усложнява геометрията на телата, с всеки ред сингонията е с една степен по-висока. Отначало — пирамиди и конуси, после — хексаедри, октаедри и така нататък…

— И какво от това?

— Никога не съм обичал математиката. А тук това ми действува, не го ли усещаш? В това има нещо грандиозно, някаква застинала мелодия. В тези фигури и линии има стройност, логическа завършеност, сякаш някой е решавал неизвестно уравнение, но вместо графики е чертал пространствени обемни фигури. Грешил е. Започвал е отначало. Все повече се е приближавал към решението, но така и не е могъл да завърши гигантската си работа. Незабелязано, развито логично, но — недовършено… Почти ясно и все пак не може да се схване същността. Сякаш гониш собствената си опашка, като през цялото време увеличаваш скоростта, струва ти се, че решението е близко, съвсем близко…