Читать «Планета за контакт» онлайн - страница 14

Той скочи на крака и една секунда гледа разтопената синева на морето.

Красиво ли е? Да, дори много красиво като за една дива планета. Трябва да събуди Физика. Само дето нищо няма да може да му каже. Би ли могъл да му предаде дълбокото си убеждение, че всичко, което ги заобикаля, всичко, което се случи с тях, всичко това не е напразно, не може да бъде напразно. Това означава, че във всички събития има смисъл. Смисъл, който те не са забелязали и събития, които някои направлява? Но това е бълнуване. „Ти приемаш желаното за действително. Нямаш доказателства…“ — ето какво ще му отговори Физикът. Да, той няма доказателства. Но ще ги има. След два часа, след десет, след дванадесет. Трябва да изчака, съвсем малко да изчака…

В краен случай, ако греши и не се събуди, няма да има кой да съжалява за тази последна грешка.

Клепачите му нагпежаха от ярката, непривична светлина. Практикантът все още се бореше със съня. Но не задълго. Нервното напрежение през последните няколко часа си каза думата.

Присъниха му се борове. Ласкави, земни, с дълги иглички, в които свиреше вятъра. Смътно в съня си той разбираше, че тук не може да има никакви борове, и от това дори насън му ставаше мъчно и тъжно. Сънуваше тревата, която растеше в корените им и галеше грапавата им кора, върху която блестяха като сълзи капки смола. Събуди се от това, че Физикът го друсаше за рамото. Седна, отвори очи.

Наоколо като плътна стена се простираше борова гора. По кафявата кора на дърветата блестяха капки прозрачна смола. Светлината едва си пробиваше път през могъщите корони на дърветата. На две крачки от тяхното пясъчно легло цъфтяха глухарчета. В гъстата зелена трева те изглеждаха като проблясъци на земното слънце.

ГЛАВА III

Ако можеше да се вярва на показанията на курсографа, шлюпката се издигаше нагоре почти вертикално. Нито един от обзорните екрани не работеше. Кибернетикът сърдито местеше дръжките на хоризонталните кормила.

— Височината е подходяща, но аз не мога да управлявам шлюпката слепешката. Някой трябва да коректира. Ще можеш ли да ме смениш?

— Държал съм изпити, но бих могъл да…

— По-добре недей. Сядай на моето място.

Не беше просто да се отвори люкът по време на движение. Затова пък след това Кибернетикът веднага видя под себе си червеникавата повърхност на планетата. Изчезна усещането за слепота в тази желязна клетка, понесла се неизвестно накъде.

Докторът управляваше шлюпката нервно, на тласъци, понякога я накланяше настрана и тогава Кибернетикът трябваше с всички сили да се държи за дръжките, за да не падне навън. Той беше изключил радиовръзката и можеше да си позволи гръмко да проклина Доктора, шлюпката, планетата, горещината и всичко останало.

Пейзажът долу постепенно се измени. Хълмистата пустиня премина в предпланинска местност. Все по-често се срещаха острите върхове на отделни скали. Накрая една от тях се появи направо по курса. Трябваше да включи радиото и вежливо да помоли Доктора да намали скоростта и да завие настрана. Вместо това, Докторът увеличи скоростта и само по чудо не се разбиха в скалата. Този път кибернетикът забрави да изключи радиовръзката. Докторът се обиди и отказа да управлява по-нататък. Все едно, трябваше да кацат, в кондензаторите вече почти нямаше енергия. Кибернетикът избра една малка клисура и под неговите команди Докторът осъществи кацането до самата скала. Мястото се оказа много сполучливо за лагер. Тесните стени на клисурата скриваха шлюпката от три страни. Според пресмятанията на Кибернетика слънцето идеше да наднича тук само при изгрев, а това ги спасяваше от ужасната горещина. Стените на клисурата бяха и една нелоша естествена преграда. В случай на отбрана щяха да се защитават само от едната страна. Неизвестно защо Кибернетикът не вярваше в „пълното отсъствие на биосфера“. Заключението на Доктора беше направено прекалено прибързано, а той от опит знаеше колко много изненади крият в себе си новите, недостатъчно изследвани планети.