Читать «Стършел» онлайн - страница 4

— Няма да ме питате за името му, нали, padre? Защото аз обещах…

— Няма да те питам за нищо и ако си обещал да пазиш тайна, разбира се, не трябва да ми казваш. Но струва ми се, че би могъл вече да имаш известно доверие в мене.

— Разбира се, че мога, padre. Той говори за… за нас и за нашия дълг към народа… и към самите нас. И за това… с което можем да помогнем…

— Да помогнете на кого?

— На селяните… и…

— И?

— На Италия.

Настана дълго мълчание.

— Кажи ми, Артур — рече загрижено Монтанели, като се обърна към него, — откога мислиш за това?

— От… от миналата зима.

— Преди смъртта на майка ти? Тя знаеше ли?

— Н-не. Аз… аз тогава не се интересувах от това.

— А сега… интересуваш ли се?

Артур отново напълни шепата си с цветчета.

— Ето как стана, падре — започна той, като гледаше в земята. — Миналата есен, когато се готвех за приемния изпит, се сближих с мнозина от студентите, спомняте си, нали? Някои от тях ми заговориха за… за тези неща, дадоха ми книги. Но аз не проявих особен интерес — все бързах да се върна в къщи при мама. Знаете, тя беше съвсем самотна в онази къща-затвор. Там дори само езикът на Джулия можеше да я убие. А през зимата, когато състоянието й се влоши, аз съвсем забравих за студентите и техните книги. Тогава, както знаете, аз престанах изобщо да идвам в Пиза. Ако се бях сетил, щях да кажа на мама, но тези неща просто излязоха от ума ми. После разбрах, че тя ще умре… и както знаете, към края бях почти непрекъснато при нея. Често не лягах през цялата нощ, а Джема Уорън идваше през деня, за да мога да поспя. През тези дълги нощи аз почнах наново да мисля за книгите и за онова, което ми бяха говорили студентите… чудех се дали те са прави… и… какво би казал за всичко това Христос.

— Ти обръщал ли си се към него?

В гласа на Монтанели се чувствуваше безпокойство.

— Често, padre. Понякога се молех да ме упъти какво да правя или да ме остави да умра заедно с мама. Но отговор не получавах.

— А на мене никога не си казвал нито дума, Артур, а аз мислех, че можеш да ми се доверяваш.

— Padre, вие знаете, че ви се доверявам, но има неща, които не можеш да споделиш с никого. Аз… струваше ми се, че никой не може да ми помогне… нито вие дори, нито мама. Аз трябваше сам да получа отговор направо от бога. Разбирате ли, отнасяше се до моята душа и до целия ми живот.

Монтанели се обърна настрана и се загледа в потопените в дрезгавина клони на магнолията. В здрача неговата фигура приличаше на сянка, на тъмен призрак сред още по-тъмните клони.

— И после? — попита той бавно.

— После… тя умря. Бях прекарал последните три нощи до леглото й…

Той замълча за миг, но Монтанели не помръдна.

— През ония два дълги дни, преди да я погребат — продължи Артур с по-тих глас, — не можех да мисля за нищо. После след погребението се разболях. Вие си спомняте, че не дойдох и на изповед.

— Да, помня.

— През нощта станах и отидох в стаята на мама. Тя беше съвсем празна, само в нишата стоеше голямото разпятие. И аз помислих, че може би бог ще ми помогне. Коленичих и чаках… цялата нощ. Сутринта, когато се съвзех… padre, няма смисъл — не мога да ви обясня. Не мога да опиша онова, което видях… и аз самият не зная. Но зная, че бог ми отговори и аз не смея да престъпя волята му.