Читать «Стършел» онлайн - страница 6

Етел Лилиан Войнич

ВТОРА ГЛАВА

Мистър Джеймс Бартън не беше никак доволен от намерението на младия си доведен брат „да скита из Швейцария“ с Монтанели. Но да забрани една невинна ботаническа разходка с възрастен професор по богословие, положително би се сторило на Артур, който не знаеше истинската причина на забраната, глупаво и деспотично. Той веднага би отдал това на религиозни или расови предразсъдъци. А Бартънови се гордееха със своята веротърпимост. В тяхното семейство на корабовладелци всички бяха убедени протестанти и консерватори още от времето, когато бе основана фирмата „Бартън и синове, ЛондонЛиворно“, а това беше преди повече от един век. Но те смятаха, че добрият англичанин трябва да бъде коректен дори в отношенията си с паписти1. И когато главата на семейството, дотегнало му да бъде вдовец, се ожени за хубавата католичка, гувернантка на малките му деца, двамата по-възрастни сина, Джеймс и Томас, се примириха с волята на провидението, колкото и да им беше неприятно присъствието на мащехата, почти на техните години. След смъртта на бащата и без това натегнатото положение се усложни още повече с женитбата на най-големия брат. Но докато Гладис беше жива, двамата братя се бяха старали честно да я защищават от безмилостния език на Джулия и да изпълняват така, както те разбираха дълга си към Артур. Те дори не се стараеха да скрият, че не обичат момчето и великодушието им към него се изразяваше главно в това, че му даваха щедро пари за харчлък и му позволяваха да върши, каквото си иска.

В отговор на своето писмо Артур получи чек, с който да покрие разноските си, и хладното известие, че може да прекара ваканцията, както желае. Той похарчи половината от парите за ботанически книги и папки за хербарии и тръгна с отеца на първото си пътешествие из Алпите.

Артур отдавна не беше виждал Монтанели в такова добро настроение. След първото сътресение от разговора в градината той постепенно беше възстановил душевното си равновесие и сега гледаше на случилото се много по-спокойно. Артур беше твърде млад и неопитен, решението му едва ли можеше да се смята за окончателно. Все още имаше възможност чрез внимателно убеждаване и разумни доводи да се отклони от опасната пътека, която едва беше поел.

Те възнамеряваха да останат в Женева няколко дни, но още като видя ослепително белите улици и прашните, препълнени с туристи алеи, Артур се намръщи. Монтанели го наблюдаваше с любопитство и стаена усмивка.

— Не ти ли харесва тука, carino?

— Не знам. Очаквах съвсем друго. Да, езерото е красиво,

——

’ Така протестантите са наричали презрително католиците.

харесват ми и онези хълмове. — Те стояха на острова на Русо1 и Артур посочи дългите строги очертания на Савойските Алпи. — Но градът изглежда тъй бездушен и пригладен, някак… протестантски; в него има нещо самодоволно. Не, не ми се харесва, напомня ми на Джулия. Монтанели се засмя:

— Бедно момче, какво нещастие! Но ние сме дошли за собствено удоволствие, тъй че няма защо да оставаме тук. Какво ще кажеш, ако днес се разходим с лодка по езерото, а утре се изкачим на планината?