Читать «Стършел» онлайн - страница 2

——

1 Доминикански — принадлежащ към монашеския орден на доминиканците, основан в началото на тринадесетия век от испанския проповедник Доминик за борба с ересите, които са били израз на протеста на народните маси срещу феодализма.

В единия край на градината имаше огромна магнолия — кула от тъмен листак, изпъстрен тук-там с млечнобели цветове. До стъблото й беше опряна груба дървена скамейка; на нея седна Монтанели.

Артур учеше философия в университета; срещнал труден пасаж в една книга, той се беше обърнал към отеца за разяснение. При все, че той сам не беше следвал семинарията, Артур считаше Монтанели за авторитет по всички въпроси.

— Сега мога да си ида — каза той, когато пасажът беше изяснен. — Разбира се, ако не съм ви нужен за нещо.

— Не, няма да работя повече, но бих искал да останеш още малко, ако имаш време.

— О, да!

Артур се облегна на дървото и загледа през тъмните клони първите бледи звезди, които блещукаха на безоблачното небе. Той бе наследил тъмносините, замечтани и непроницаеми очи под черни ресници от майка си, родена в Корнуол1, и Монтанели извърна глава, за да не ги гледа.

— Изглеждаш уморен, carino — каза той.

— Какво да правя?

В гласа на Артур се чувствуваше унилост, която Монтанели долови веднага.

— Не биваше да постъпваш в университета толкова скоро. Ти беше изтощен от грижи около болната, от бденето по цяла нощ. Трябваше да настоя да си отпочинеш напълно, преди да напуснеш Ливорно.

— Каква полза от това, padre? He можех да остана в тази ужасна къща след смъртта на мама. Джулия щеше да ме подлуди!

Джулия, жена на по-възрастния от заварените му братя, беше като трън в очите му.

— Не бих желал да останеш при роднините си — отговори Монтанели меко. — Сигурен съм, че това щеше да бъде най-лошото за тебе. Но можеше да приемеш поканата на твоя приятел английския лекар. Ако бе прекарал един месец у тях, сега щеше да ти е по-леко в учението.

——

Корнуол — графство в Югозападна Англия, където преобладава келтският тип хора със сини очи и тъмна коса.

— He, padre, не бих могъл! В семейство Уорън всички са много добри и любезни, но те не разбират… те ме съжаляват — виждам това в очите им… и ще се опитват да ме утешават, да говорят за мама. Разбира се, не и Джема — тя винаги знае за какво не бива да се говори, още от времето, когато бяхме деца. Но другите! И това не е всичко…

— Какво още има, сине мой?

Артур откъсна няколко цветчета от надвисналите стъбла на напръстника и ги смачка нервно в ръката си.

— Не мога да понасям града — започна той след кратка пауза. — Там са магазините, от които тя ми купуваше играчки, когато бях малко момче, алеята край брега, където я водех, докато не беше още тежко болна. Където и да ида — все същото. Всяка продавачка се приближава и ми предлага цветя… като че ли ми са нужни сега! Там са и гробищата… трябваше да се махна! Тежко ми беше да гледам мястото…

Артур млъкна внезапно и започна да къса цветчетата. Мълчанието беше така дълго и дълбоко, че той най-после вдигна глава, учуден защо отецът не говори. Под клоните на магнолията вече притъмняваше и всичко изглеждаше неясно и замъглено. Но все още беше достатъчно светло, за да се види страшната бледост, покрила лицето на Монтанели. Главата му беше приведена, дясната му ръка се беше здраво вкопчила в ръба на скамейката. Артур отмести погледа си в почуда и благоговение. Стори му се, че е стъпил неволно на свещена земя.