Читать «Пери Мейсън и русото момиче» онлайн - страница 73

— Кога?

— Веднага.

Модена погледна към Мейсън и после към Дела Стрийт.

— Петдесет долара, Серж, така ли?

— Точно така.

— Кво да направя?

— Знаеш ли жилищната сграда Палм Виста? — побита Мейсън.

— Разбира се. Нали събирам боклука.

— Как го събираш?

— Слагам го в кофа, обръщам я, изпразвам я и я връщам обратно.

— Не, питам те: във всеки апартамент поотделно ли ходиш?

— Да не съм луд?! Разбира се, че не.

— Как изхвърлят боклука от апартаментите?

— Отде да знам? Може би го изнасят отпред и портиерът го изхвърля в голяма кофа. Аз взимам голямата кофа.

— Този път ще бъде по-различно. Ще отидеш до апартамента на втория етаж. Ще почукаш на вратата. Когато ти отворят, ще кажеш, че си дошъл за боклука, и ще ти го дадат. Ще слезеш долу при колата, ще го изхвърлиш и това е всичко.

— Всичко?

— Да, всичко.

— И ще получа петдесет долара?

— Ако донесеш боклука, ще получиш петдесет долара.

— Ами ако не го донеса?

— Тогава няма да получиш нищо.

— Кой ще ми отвори?

— Мой служител — заяви Мейсън небрежно. — Тоест един, на когото плащам част от заплатата. Предполага се, че той работи за мен, както и за някои други.

— Що не му кажеш сам?

— Искам ти да спечелиш петдесет долара.

Модена поклати глава, премигна, премести поглед от Мейсън към Дела Стрийт и после пак към Мейсън.

— Нещо не е в ред.

— Петдесет долара — повтори Мейсън, отвори портфейла си и извади пет банкноти по десет долара. — Веднага щом пристигнеш с боклука.

Модена сви рамене и разпери ръце, като че ли се предава.

— Че кво ни пречи?

— Нищо — рече Мейсън и се върна обратно в колата.

Модена се качи на шофьорското място в камиона за смет. И двете коли излязоха на заден ход от уличката. Мейсън последва буботещия камион до жилищната сграда Палм Виста.

— Как мислиш, какъв е шансът ни? — попита Дела Стрийт.

— Доста по-голям от този на противника — отвърна Мейсън. — В края на краищата храната сигурно вече се е вмирисала, а и Модена е съвсем автентичен. В случай че полицаят реши да погледне през прозореца, ще види камиона за смет на улицата. Ако не им е известно как обикновено събират боклука, и през ум няма да му мине, че има нещо нередно.

— Ако не успеем — разтревожи се Дела Стрийт, — ще разберат къде е дневникът.

— Може би да — може би не.

— Е — засмя се секретарката, — ако не друго, то не може да се отрече, че Ник Модена е доста хладнокръвен.

Ниският набит мъж слезе от камиона за смет, тръгна по уличката към задната врата, отвори я и изчезна в сградата. Вървеше нито много бързо, нито много бавно, с обичайната ритмична походка на човек, който има работа и гледа с известно, но не и прекалено нетърпение да я свърши по-скоро.

Дела Стрийт се втренчи в часовника си и взе да брои секундите. Мейсън не откъсваше очи от камиона.

— Боже мой, шефе! Минаха три минути и десет секунди — вълнуваше се Дела. — Нещо лошо се е случило.

Мейсън само поклати глава и продължи да съзерцава камиона.

— Четири минути! — съобщи Дела. Мейсън мълчеше.

— Пет минути! — В гласа на Дела се долови нотка на паника.

— Ще му трябва известно време да отиде до горе и да се върне — успокои я Мейсън.