Читать «Пери Мейсън и русото момиче» онлайн - страница 58

— Почти както очаквах. В момента градят основите. По дяволите, Пол, имам факти, върху които мога да построя защитата, но не знам дали ще успея да ги потвърдя. А ако не установя фактите чрез доказателства, съм загубен. Знам едно — кранът на онази цистерна за вода беше отворен. Съвсем ясно си го спомням. Още не съм видял снимките на полицията, но се страхувам, че… Е, все нещо ще измисля, когато му дойде времето. Да вървим сега при Реймс.

13

Филип С. Реймс беше широкоплещест, добре сложен полицай, около трийсетте, който гледаше на живота с недоумяващо неодобрение и като че ли се опитваше да схване нещо, което винаги се оказваше малко над умствените му възможности.

Когато Дрейк му представи Мейсън, той го изгледа смръщено.

— Исках да ви попитам за онази млада жена, която си забравила шофьорската книжка — подхвана Мейсън нехайно.

Реймс кимна.

— Спомняте ли си името й?

— Не.

— Ще я познаете ли, ако я видите отново?

— Да. Мисля, че да.

— Можете ли да си спомните обстоятелствата, при които сте я задържали, мистър Реймс?

— Важно ли е? — настръхна полицаят.

— Един мой клиент се интересува извънредно много от подробностите около този случай — усмихна се Мейсън.

Реймс поглади тила си и се почеса зад ушите.

— Е, не я глобих. Не беше нещо сериозно. Беше останала по-дълго на място с ограничено време за паркиране и тъкмо се готвех да й напиша квитанция за глоба, когато тя се появи. Обикалях района малко по-бързо от обикновено и не е изключено да е закъсняла, както тя навярно с право твърдеше, само с пет минути. Реших да проверя документите й и когато й ги поисках, тя реагира като човек, който кара без книжка. Нали знаете, обикновеното извинение — изтичала да напазарува набързо и забравила чантата си в апартамента, забелязала това едва след като тръгнала, и решила, че няма смисъл да се връща, защото в магазина имала кредитна сметка.

Мейсън размени бърз поглед с детектива.

— Продължавайте, Реймс. Какво направихте?

— Попитах я къде живее. Не беше много далече — на около пет-шест преки, затова реших да я изоблича. „Добре — рекох, — щом твърдите, че колата е престояла само пет минути повече от разрешеното, оставете я тук, а аз ще ви откарам до апартамента, за да вземете чантата си и да ми покажете шофьорската си книжка, после ще ви върна обратно.“

— Как го прие тя?

— Не много добре — отвърна Реймс. — Веднага разбрах, че съм я хванал натясно, или поне така ми се стори, а рядко греша.

— И какво стана?

— Ами качи се с мен в колата. Не й се искаше, но или трябваше да го направи, или да плати глобата. Отидохме у дома й, тя отключи вратата и представете си, чантата й лежеше на масата. Отвори я и извади шофьорската си книжка.

— Проверихте ли отличителните белези?

— Разбира се, че проверих.

— И после?

— Почувствах се много глупаво — призна полицаят. — Много рядко правя такива тъпи грешки, така че я закарах обратно до колата й, пошегувахме се малко и й обясних, че след тази случка е по-добре винаги да носи шофьорската си книжка със себе си, формално погледнато, дори пет минути закъснение след разрешеното време за паркиране съставлява нарушение и макар този път да не я глобявам, да се пази да не я хвана отново. Премълчах, че работя по заместване и могат да минат два месеца, преди отново да дойда в този район.