Читать «Пери Мейсън и русото момиче» онлайн - страница 52
Ърл Стенли Гарднър
— Какво има в миналото ви, което искате да скриете? — попита адвокатът.
— Какво да има — нищо.
— Сигурна ли сте?
— Да.
— Разведена ли сте?
— Да.
— По ваша вина или по негова?
— По негова, заради жестокостта му.
— По дяволите — ядоса се Мейсън, — през цялото време се опитвате да скриете нещо от мен. Не можете ли да разберете, че сама си вредите, като криете фактите от адвоката си.
— Май трябваше да ви кажа за пистолета — призна на тя унило.
— Може би си заслужаваше да го споменете — заяви Мейсън саркастично, — ако държахте да се отнасяте честно към адвоката си.
— Мистър Мейсън, моля ви, недейте.
— За мен вече е невъзможно да се откажа от този случай — продължи Мейсън, — а вие ме разигравате. Хайде, разкажете ми за пистолета и се постарайте да говорите истината.
— Мистър Мейсън, никога не съм ви лъгала, само за пистолета не ви споменах, защото мислех, че е на Милдред и че тя се готви да извърши нещо отчаяно.
— Откъде знаете, че е на приятелката ви?
— Виждала съм го в нея.
— Кога?
— През последните две-три седмици. Тя… Тя носеше пистолет със себе си.
— Защо?
— Не знам.
— Кога открихте пистолета?
— Снощи.
— Кога точно?
— Още първия път, когато се върнах от апартамента на мие Стрийт. Реших, че ще отида вкъщи да видя дали има някаква бележка от Милдред. Взех такси.
— В колко часа стигнахте?
— Не знам.
— Приблизително колко време след като си тръгнахте от апартамента на мис Стрийт?
— Не повече от петнайсет минути.
— Валеше ли?
— Да, дъждът беше започнал, може би преди двайсетина минути.
— Къде беше пистолетът?
— Отгоре на тоалетката.
— И какво направихте?
— Естествено, почудих се какво търси там. Взех го и го разгледах, след това го сложих в чекмеджето на тоалетката, после си помислих, че може би… Не исках някой да го види отгоре, отидох до коша с прането н го мушнах вътре.
— Защо?
— Не знам. Просто се тревожех за Милдред. Боях се, че се е забъркала в някаква неприятна история. Беше ми казала, че се готви за някаква отчаяна постъпка.
— И после?
— Тръгнах отново към апартамента на мис Стрийт, но валеше, а и освен това се тревожех да не би на Милдред да се случи нещо лошо, затова взех такси и отидох направо на булевард Сан Фелипе.
— За колко време стигнахте?
— Доста пътувах. Сигурно към двайсет и пет — трийсет минути.
— А колко беше часът, имате ли представа?
— Трябва да е било около осем и половина или Девет без четвърт.
— И какво направихте?
— Точно това, което ви разказах и преди, мистър Мейсън. Известно време се озъртах, после влязох в колата си и зачаках, след това излязох, заобиколих къщата и тогава открих трупа на Милдред, после се качих в колата и се върнах обратно, за да се опитам да намеря мис Стрийт, но нея я нямаше и… Това е чистата истина.
— А сега слушайте, Даяна — започна Мейсън, — да си говорим честно. Трупът на Милдред беше открит с лице, заровено в калта. Имаше бразди, изкопани от пръстите й, когато се е вкопчвала в калта. Вашата история просто не може да бъде вярна, защото, ако убийството е извършено с този пистолет, то