Читать «Пери Мейсън и русото момиче» онлайн - страница 33

— Не мога да намеря достатъчно детективи да следят всички, мистър Мейсън — обясни телефонистката. — Мога да изпратя един човек, който да ни държи в течение относно апартамента, както и детективи за тамошните посетители, но при сегашното положение…

— Добре — прекъсна я адвокатът. — Наблюдавайте апартамента, проследете посетителите и само ми съобщете какво става в дома на Бартслър. Апартаментът е по-важен. Първо се заловете с него.

Мейсън затвори телефона, загаси лампите и се отправи под студения непреставащ дъжд към колата си. Дори не се опита да разбере дали го следят, или не, а тръгна към нощната аптека, където Дела му бе казала, че ще го чака.

Изправена пред прозореца, секретарката забеляза пристигането на шефа си и тутакси притича.

Мейсън се взря в лицето й, докато тя сядаше до него, и изражението й го накара да се засмее.

— Никога през живота си не съм била така ядосана и отвратена от себе си! — изфуча Дела Стрийт.

— Не мисли за това — опита се да я успокои Мейсън.

— И най-големият глупак би се сетил да провери дали го следят! — укори се Дела.

— Не се трови. Това беше клопка.

— Няма значение. Трябваше да ми е ясно, че ни следят. През цялото време в аптеката не можах да си намеря място — искаше ми се да умра!

— Нищо не можеше да направиш, Дела. Преди още да дойде в апартамента ти, Траг е знаел, че Даяна Риджис е там. Колата й е била отпред. Затова е оставил някъде наблизо друга кола да ви проследи в случай, че излезете след неговото влизане. Нямаше никакъв изход, бяхме обречени на провал от самото начало. Каквото и да направеше, не можеше да избягаш от полицията, а и те щяха да те принудят да спреш в момента, в който се опиташ да им се измъкнеш.

— Така е — поуспокои се Дела, — но поне трябваше да имам достатъчно мозък да се сетя, че ме следят. А аз дори не подозирах, че някой е подире ни. Разбира, се, предполагам, че повечето време са карали без светлини. Усетих нещо чак когато колата изфуча отзад, като че ли искаше да ни задмине, и след това ни притисна до бордюра. И какво да видя — патрулна кола и двама огромни полицаи; ухилени като маймуни.

— Заръча ли на Даяна да мълчи?

— Да.

— Мислиш ли, че ще те послуша?

— Не знам, шефе. Предадох й думите ти и й втълпих колко е важно да следва съвсем точно указанията ти.

— Полицаите казаха ли нещо?

— Попитаха я дали е Даяна Риджис.

— Тя какво отговори?

— Потвърди.

— Какво стана после?

— Попитаха я дали онази кола е нейна.

— Тя какво им отвърна?

— Да видят в документите й.

— А те?

— Съобщиха ми, че ще ме закарат обратно до аптеката, откъдето ти бях телефонирала преди. Там съм Можела да сляза, защото те отивали в Управлението и Щели да вземат Даяна и колата ми. Разбира се, веднага щом ми споменаха аптеката, разбрах, че са ме следили.

— Радиотелефонът е голяма работа — рече Мейсън.

— И ти смяташ, че е било клопка?

— Разбира се. И най-неприятното е, че за малко Щях да вляза в нея.