Читать «Разговори по пътя» онлайн - страница 8

— Аз също — увери го психологът. — Във всеки случай се радвам, че след половин година приключвам работа. Дай боже да не бъда тук, когато отворят шлюзовете и онези вътре разберат. А все някога това ще стане.

— И да стане не ни засяга — заяви инспекторът.

Трето ниво на разказа

Три седмици след посещението си в космическата станция инспекторът прие психолога в центъра за управление на проекта „Звезден кораб“ на Земята.

— Сигурно се учудвате, че ви сменихме предсрочно — започна той. — Но бързам да ви уверя, че сме напълно доволни от работата ви. Искаме обаче да ви възложим друга задача. Бихте ли се върнали при известни обстоятелства отново в станцията, но не като психолог?

— А като какъв?

— Да кажем като наблюдател.

— Като наблюдател? Но аз нямам никаква представа от тези неща. Не съм подготвен да работя с уредите, пък и не мисля, че ще ми бъде интересно. За човек с моята специалност това е доста скучна работа. Съжалявам, но не мога да приема.

— И все пак трябва да ви кажа, че ви предлагаме работа не като обикновен наблюдател. По-скоро ще трябва да се опитате да спечелите съмишленици сред другите наблюдатели и въобще сред персонала на…

Прекъсна го бръмченето на уредбата за симплексна връзка, монтирана на бюрото му и по високоговорителя прогърмя нечий глас:

— Пристигна ли вече колегата Санчес?

— Да — каза инспекторът в микрофона. — Тъкмо му обяснявам предложението ни.

— Информиран ли е относно характера на проекта?

— Не, още не сме говорили за това.

— Добре, тогава ще продължим в моя кабинет. Най-добре веднага.

Щракването показа, че невидимият събеседник бе прекъснал връзката и инспекторът се обърна отново към госта:

— Това беше колегата Уайт, ръководителят на проекта. Бихте ли ме последвали в неговия кабинет? Иска да говори с вас лично. Моля, оттук.

В коридора на административната сграда Санчес попита:

— Какво разбирате под „съмишленици“?

— Директорът ще ви обясни след малко — отговори инспекторът. — Трябва да повторите опита на Уитби, но по възможност заедно с някои други. Пристигнахме.

Минаха през едно празно преддверие, след това инспекторът отвори една врата.

— След вас, моля. Колега Уйт, нашият директор. Колега Санчес.

Санчес гледаше с недоумение мъжа, който се бе надигнал от стола и усмихнат заобиколи бюрото, за да посрещне посетителите.

— Вие…? Колега Уитби? — Психологът търсеше думи. — Но какво е това…? Не сте ли…?

— Да, аз съм — каза директорът, доста млад мъж, на не повече от тридесет и пет години. — Аз само играх ролята на наблюдателя Уитби, а причината за това ще разберете веднага. Но, моля, седнете.

Той посочи креслата, наредени около малка маса в ъгъла на стаята, и седна, след като психологът и инспекторът вече се бяха разположили. После продължи:

— И така нека започнем подред. Знаете, че преди да се изпрати експедиция до звездите, трябва да съществува гаранция, че една такава група хора ще оцелее през целия период и че тя ще продължи да функционира десетилетия наред като изолирана социална система. Тоест това трябва да се провери, и то при такива условия, че да може да се наблюдава поведението на участниците и само в случай на крайна нужда да се прибегне до намеса. Това означава от участниците в експеримента да се изискват огромни жертви, а ние не можем предварително да им съобщим колко големи са те. Би могло да се каже жестоки жертви.