Читать «Време да се живее и време да се мре» онлайн - страница 207

— Ти… добър — каза старият русин, който бе проследил погледа му.

Лицето му бе долепено до железните пръчки.

— Война загубена… за германци… ти човек добър — каза той тихо.

— Глупости.

— Защо не… нас оставиш излезем… и дойдеш с нас? — набръчканото лице се обърна за миг към младата рускиня и се върна към Гребер. — Дойдеш с нас… и Маруся… скрием тебе… хубаво място… живееш. Живееш… — повтори той настойчиво.

Гребер поклати отрицателно глава. „Това не е никакъв изход — помисли си той. — Това не. Но къде е изходът?“

— Живееш… не умреш… само пленен… — шепнеше русинът. — Ти също… не умреш… добър към нас… ние невинни…

Изглеждаше лесно. Гребер им обърна гръб. Изглеждаше лесно в нежната светлина на изчезващия ден. Вероятно те бяха невинни. У тях не намериха никакво оръжие и те не приличаха на партизани. Двамата стари със сигурност не бяха такива. „А ако ги пусна? — помисли си той. — Поне ще съм направил нещо, макар и нещо малко. Бих спасил няколко невинни същества. Но не мога да отида с тях. Не с тях. Не при това, от което бягам.“ Гребер започна да обикаля из градината. Намери се отново при басейна. Брезите изглеждаха сега черни на фона на небето. Върна се обратно, Една цигара продължаваше да блещука в тъмнината на обора. Лицето на стария русин лъщеше зад решетката.

— Живееш… — каза той. — Добър… с нас… Гребер взе остатъка от цигарите си и ги пъхна в голямата ръка. После измъкна няколко клечки кибрит и ги подаде на русина.

— Дръж… пушете… за през нощта.

— Живееш… ти млад… войната свърши за тебе тогава… ти добро човек… ние невинни… живееш… ти… ние… всички…

Това беше приятен и дълбок глас. Произнасяше „живееш“, както някой черноборсаджия казваше „масло“, както проститутката — „любов“, нежно, насърчително, примамливо и фалшиво. Като че ли можеше да продаде „живот“. Гребер почувствува, че гласът го дразни.

— Запуши си устата! — изкрещя той на стария човек. — Престани с глупостите си или ще те издам. Тогава ще те ликвидират!

Той продължи да обикаля. Тътнежът на фронта ставаше все по-силен. Първите звезди блеснаха. Внезапно се почувствува много самотен. Поиска му се отново да лежи в землянката всред миризмата и хъркането на другарите си. Струваше му се, че е изоставен от всички и че трябва сам да вземе някакво решение.

Опита се да заспи и легна на сламата в павильона. „Може би ще успеят да избягат, без да забележа“ — помисли си той. Но не се успокои. Знаеше, че това е невъзможно. Хората, които бяха построили склада, се бяха погрижили за това.

Фронтът ставаше все по-неспокоен. Самолети бумтяха в нощта. Картечници тракаха. После се чуха глухите експлозии на бомби. Гребер се ослуша. Шумът се увеличаваше. „Дано успеят да избягат“ — помисли си той отново. Стана и отиде при постройката. Всичко беше спокойно. Пленниците изглежда спяха. Видя обаче смътно лицето на стария русин и се върна обратно.