Читать «Време да се живее и време да се мре» онлайн - страница 205

— Да не си станал тъмничар? — запита го Имерман.

— Да. Ще мога да си отспя. Предпочитам това, отколкото да обучавам младоците.

— Надали ще имаш достатъчно време. Знаеш ли какво става на фронта?

— Изглежда, че на лошо мирише?

— Отново стигнахме до ариергардни сражения. Русите пробиват фронта навсякъде. Само преди един час нашите издрънкаха куп глупости. Голяма офанзива. А тук се намираме на равно поле. Невъзможно е да се защищава. Този път сигурно ще направим голям скок назад.

— Вярваш ли, че ще можем да ги спрем като стигнем до германската граница?

— А ти вярваш ли?

— Не.

— И аз не вярвам. Кой искаш да ги спре? Сигурно не и генералният щаб. Няма да смее да поеме отговорността. — Имерман се засмя иронично. — Миналата война успяха да стоварят всичко на гърба на едно ново временно правителство, което образуваха набързо специално за целта. Тези тъпи глупаци се хванаха в капана, подписаха примирието и осем дни по-късно ги обвиниха, че са предали отечеството. Сега и дума да не става. Тоталитарен режим — тотално поражение. Няма друга политическа партия, за да преговаря.

— С изключение на твоята — отговори Гребер горчиво.

— Казвал си ми го често.

— А всъщност ще имаме друго тоталитарно правителство и методите ще останат същите. Отивам да си лягам — каза Гребер. — Искам само да мисля каквото желая, да казвам каквото желая и да правя каквото желая. Но откакто и левицата, и десницата се възглавяват от пророци, това, което желая, е най-непростим грях.

Хвана го яд, че още веднъж започна да спори с Имерман. Разговорите с него и с Щайнбренер бяха еднакво безполезни.

Взе си раницата и се запъти към походната кухня, Получи си канчето фасулена чорба, парчето хляб и салама, които му се полагаха за вечеря. По този начин нямаше нужда да се връща отново в селото.

Беше чудно тих следобед. Новобранците си отидоха, след като донесоха малко слама. Фронтът продължаваше да тътне, но въпреки това изглеждаше, че денят ще бъде спокоен.

Пред склада се простираше една подивяла морава, изтъпкана и изровена от бомбите, но въпреки това раззеленена. От двете страни на бившата алея растяха няколко храста, обсипани с цвят.

Гребер откри в градината, зад алеята от брези, един малък полуразрушен павильон, откъдето можеше да наблюдава обора. Той намери вътре няколко книги. Те бяха подвързани с кожа с позлатени краища. Дъждъд и снегът толкова ги бяха развалили, че само една беше четлива. Касаеше се за едно томче с романтични гравюри и идеализирани пейзажи. Текстът беше на френски. Той започна да прелиства бавно книгата. Постепенно картините го заинтересуваха. Те събудиха у него мъчителна и безнадеждна носталгия, която продължи да чувствува дълго време, след като беше затворил книгата.

Тръгна по алеята от брези и стигна до брега на езерцето. Всред тинята и водораслите се беше разположил свирещият на флейта Пан. Едно от двете му рогчета беше паднало. Но нали той бе преживял две войни и една революция! Той беше съвременник на гравюрите от старинната френска книга, свидетел на една епоха, която Гребер не познаваше. Гребер бе роден през Първата световна война, израсна в мизерията на инфлацията и в неспокойното време на годините след войната, а се пробуди в една нова война. Той се разходи около басейна покрай павильона и се върна при пленниците. Опита с ръка желязната врата. Тя не бе построена за обора, по-късно беше поставена там. Може би собственикът на къщата и на парка е чакал сам смъртта зад нейната решетка.