Читать «Време да се живее и време да се мре» онлайн - страница 208

След полунощ той разбра, че на фронта бушува ожесточен бой. Тежката артилерия стреляше далеч зад линиите. Попаденията вече не бяха далеч от селото. Гребер знаеше колко бяха слаби позициите. Можеше сам да следи развоя на сражението. Танковете скоро ще атакуват. Земята сега трепереше от барабанния огън. Трясъкът беше обхванал целия хоризонт. Той чувствуваше всичко с всяка частица на тялото си. Чувствуваше, че скоро и той ще бъде засегнат и все пак му се струваше, че всичко това се върти около него по някакъв странен начин в една вихрушка пред буря, около малката бяла постройка, в която седяха четиримата руси — сякаш внезапно те се намираха в центъра на разрушението и на смъртта и като че всичко зависеше от това какво ще се случи с тях.

Той вървеше нагоре-надолу, приближаваше се до обора и се връщаше, усещаше ключа в джоба си, въртеше се върху сламата и едва призори потъна в тежък и неспокоен сън.

Небето беше сиво, когато се събуди, фронтът беснееше. Артилерийският огън стигаше вече над и зад селото. Той погледна към склада. Решетката беше в ред. Русите се движеха вътре. След това видя Щайнбренер да тича към него.

— Отстъпление! — викаше Щайнбренер. — Русите пробиха. Сбор в селото. Бързо! Всичко е с главата надолу. Прибирай си нещата! — Той се спря пред Гребер. — Тях ще ги ликвидираме набърже.

Гребер почувствува как се усили биенето на сърцето му.

— Къде е заповедта? — попита той.

— Заповед ли? Ако беше видял какво става в селото, нямаше да искаш никаква заповед. Нима не чу офанзивата?

— Чух.

— Значи ти е ясно на какъв огън сме. Бързо! Да не мислиш, че ще мъкнем тази банда със себе си? Ще ги ликвидираме през решетката на вратата.

Сините очи на Щайнбренер искряха. Кожата на носа му беше опъната над костта. Той несръчно пипна поясока си.

— Аз съм тук отговорен — каза Гребер. — Щом нямаш никаква заповед, кръгом, и да те няма! Щайнбренер се засмя.

— Добре де, тогава ликвидирай ги ти.

— Не — каза Гребер.

— Единият от нас трябва да ги разстреля. Не можем да ги влачим със себе си. Махай се с твоето меко сърце! Тръгни напред, аз скоро ще те настигна!

— Не — каза Гребер. — Ти няма да ги застреляш.

— Няма да ги застрелям ли? — Щайнбренер вдигна очи. — Няма да ги застрелям ли? — повтори той бавно. — Знаеш ли какво говориш?

— Да. Зная.

— Така, значи знаеш? Тогава знай също, че ти…

Лицето на Щайнбренер се промени. Той хвана револвера си. Гребер вдигна пушката си и стреля. Щайнбренер залитна и се строполи на земята. Той изпусна една въздишка като дете. Револверът му падна от ръката.

Гребер гледаше втренчено тялото. „Законна самоотбрана“ — мислеше нещо в него. Един снаряд профуча със свистене над градината.

Той се съвзе от вцепенението си, отиде към обора, извади ключа от джоба си и отвори вратата.

— Бягайте! — каза той.

Русите го гледаха. Не му вярваха. Той хвърли пушката си настрана.

— Бягайте, бягайте! — каза той нетърпеливо и показа празните си ръце.

Предпазливо, младият русин пристъпи с единия си крак навън. Гребер се обърна. Върна се обратно до мястото, където лежеше Щайнбренер. „Убиец!“ — каза той, без да разбира какво говори. Гледаше втренчено в Щайнбренер. Не чувствуваше нищо.