Читать «Трима другари» онлайн - страница 7

— Да видите само пържените картофи! Бързо, иначе най-хубавото ще отиде!

В същия момент още една кола забръмча насам. Не се помръдвахме, сякаш бяхме пуснали корени. Това беше буикът. Спря рязко до Карл.

— Хайде! — каза Ленц.

Вече неведнъж бяхме имали сбивания за подобни неща.

Мъжът слезе. Беше едър и пълен, носеше широк, кафяв реглан от камилска вълна. Погледна с досада към Карл, после свали дебелите си жълти ръкавици и пристъпи към нас.

— Модел ли е вашата кола? — попита той Кьостер, който беше най-близо до него, с лице като кисела краставица.

И тримата го гледахме известно време мълчаливо. Сигурно ни вземаше за празнично облечени монтьори, тръгнали тайно с чужда кола.

— Казахте ли нещо? — попита го най-сетне Ото с израз на съмнение, за да го поучи, че би могъл да бъде и по-вежлив.

Човекът се изчерви.

— Попитах за тази кола тук — поясни той навъсен и с предишния си тон.

Ленц изопна рамене. Ноздрите на големия му нос потръпваха. Той извънредно много държеше другите да се отнасят вежливо с него. Но преди да отвори уста, изведнъж, сякаш от ръката на призрак, втората врата на буика се открехна; подаде се едно тънко краче, последва малко коляно и тогава слезе една девойка и бавно закрачи към нас.

Спогледахме се изненадани. Не бяхме видели, че в колата има още някой. Ленц веднага промени държанието си. Сега цялото му обсипано с лунички лице се усмихваше. Изведнъж, кой знае защо, всички се усмихнахме.

Дебелият ни гледаше слисан. Беше загубил увереността си и видимо не знаеше вече как да постъпи.

— Биндинг — представи се най-сетне той с лек поклон, като че ли можеше да намери опора в името си.

Момичето се бе приближило съвсем. Ние станахме още по-любезни.

— Ото, покажи колата — каза Ленц, като хвърли бърз поглед към Кьостер.

— Защо не — съгласи се Ото и весел отвърна на погледа му.

— Наистина бих я разгледал с удоволствие — каза Биндинг, вече по-примирително. — Трябва да е дяволски бърза. Просто ме издуха назад.

Двамата минаха отсреща към паркинга и Кьостер вдигна капака от мотора на Карл.

Момичето не отиде с тях. Стройно и мълчаливо, остана до нас с Ленц в здрача. Очаквах, че Готфрид ще използува случая и ще се хвърли в неудържима атака. Той беше за такива положения. Сега обаче изглеждаше онемял. Обикновено можеше да се втурва като див петел — но този път стоеше и не се помръдваше, същински кармелитски монах в отпуск.

— Извинете, моля — казах аз най-сетне. — Не видяхме, че и вие сте в колата. Иначе не бихме си позволили такава лудория.

Момичето ме погледна.

— Защо не? — отвърна то спокойно, с изненадващо плътен глас. — Не беше толкова лошо.

— Лошо не, ала не и съвсем прилично. Колата вдига приблизително двеста километра в час.

Непознатата се приведе малко напред и пъхна ръце в джобовете на мантото си.

— Двеста километра?

— Точно сто осемдесет и девет и две десети, официално установено — обясни гордо Ленц, сякаш изстреля думите си с пистолет.

Девойката се засмя.

— А ние предполагахме около шестдесет-седемдесет.

— Видяхте ли — казах аз, — не сте могли да знаете.

— Не — отвърна тя, — действително не знаехме. Вярвахме, че буикът е два пъти по-бърз от вашата кола.