Читать «Трима другари» онлайн - страница 12

Всъщност беше кротък човек, с увиснали рамене и малки мустаци. Един скромен, верен на дълга си служител. Но тъкмо на тези хора днес беше най-тежко. Навярно те винаги са били най-зле. Скромността и верността към дълга биват възнаграждавани само в романите. В живота такива хора биват използувани, а после ги изтласкват настрана. Хасе вдигна ръце:

— Представяте ли си, отново две уволнения в службата! Следният ще бъда аз, ще видите, аз ще бъда!

С този страх той живееше от първото число на месеца до следващото. Налях му чаша ракия. Трепереше целият. Един ден щеше да рухне, виждаше се. Нямаше да издържи още много.

— И все тези укори! — шепнеше той.

Вероятно жена му го бе укорявала за своето битие. Тя беше на четиридесет и две години, малко подпухнала и повехнала, но естествено още не толкова съсипана, колкото беше мъжът. Тя изпитваше болезнения страх на застаряващите хора, че в живота си няма да постигнат желаното.

Напълно безсмислено бе човек да се намесва тук.

— Слушайте, Хасе — казах аз, — останете си спокойно тук, докогато желаете. Налага ми се да изляза. Конякът е в гардероба, ако го предпочитате. Това тук е ром. Там са вестниците. И после, днес следобед изведете жена си за малко. Бихте могли да идете на кино. Ще ви струва толкова, колкото ако прекарате два часа в кафенето, а ще имате много повече преживявания! Днес паролата е, „забравете, не размишлявайте“!

Потупах го по рамото с малко нечиста съвест. Макар че киното винаги е нещо приятно. Там всеки може да си мечтае.

Съседната врата зееше. Жената хълцаше, чуваше се чак навън. Продължавах да крача по коридора. Следната врата беше открехната. Подслушваха. От пролуката идеше облак парфюм. Там живееше Ерна Бьоних, частна секретарка. Твърде елегантна за своята заплата, но един път седмично нейният шеф и диктуваше чак до сутринта. На другия ден тя изпадаше в много лошо настроение. Затова пък всяка вечер ходеше на танци. Когато нямало да може да танцува, нямало да иска и да живее, заявяваше тя. Имаше двама приятели. Единият я обичаше и й носеше цветя. Другия го обичаше тя и му даваше пари. Редом с нейната, беше стаята на ротмистър граф Орлов, руски емигрант, солист-танцьор, келнер, филмов статист, жиголо с посивели коси на слепоочията. Свиреше на китара удивително. Всяка вечер се молеше на Казанската света богородица за място като шеф на рецепция в някой среден хотел. Лесно се разплакваше, когато беше пиян. Следващата врата. Госпожа Бендер, милосърдна сестра в ясли за кърмачета. Петдесетгодишна. Мъжът й загинал във войната. През 1918 година две деца и умрели от недояждане. Имаше една пъстра котка. Единствено.

До нея — Мюлер, пенсиониран съветник в Сметна палата. Секретар на филателистко дружество. Жива колекция на пощенски марки. Щастлив човек.

Почуках на последната врата.

— Е, Георг — казах аз, — все още ли няма нищо?

Георг Блок поклати глава. Беше студент в четвърти семестър. За да може да изкара четирите семестъра, бе работил две години като миньор. Спестените пари бяха вече на привършване; оставаха му, колкото да преживее още два месеца. В мината не можеше да се върне вече — сега имаше твърде много безработни миньори: Бе се опитвал по всякакъв начин да намери някаква странична работа. Една седмица раздаваше по улиците реклами от някаква фабрика за маргарин, но тя фалира. Наскоро подир това намери работа като разносвач на вестници и уж си отдъхна. Но минали само три дни и в утринната дрезгавина го спрели двама души с каскети, взели му вестниците, разкъсали ги и заявили, че втори път не бива да се мярка в професия, която не е негова. Сред тях самите имало достатъчно безработни. Въпреки това на другата сутрин той отиде, макар че се налагаше да плати унищожените вестници. Някой го блъснал с велосипед. Вестниците се разпилели в калта. Случаят му струваше две марки. Той отиде и трети път, но се върна с изпокъсан костюм и с подпухнало от бой лице. Тогава се отказа. Сега цял ден седеше в своята стаичка и зубреше като побъркан, сякаш още имаше някакъв смисъл. Хранеше се веднъж дневно. При това бе все едно дали ще изкара останалите семестри, или не — дори и да завършеше, можеше да разчита на служба най-рано подир десет години.