Читать «Трима другари» онлайн - страница 11

За госпожа Залевски гробището беше сигурен източник за приход. Тя изтъкваше чистия въздух и широката гледка и затова можеше да иска по-висок наем. Когато й възразяваха, имаше един неизменен отговор: „Но, господа — помислете си: какво местоположение!“

Обличах се много бавно. Това ми създаваше чувството, че е неделя. Измих се, обиколих из стаята, четох вестник, сварих си кафето, стоях до прозореца, слушах как птиците пееха във високите дървеса на гробището, гласовете им звучаха като малки сребърни божествени свирки в сравнение с тихите сладникави мелодии на меланхолната латерна от площада — избирах между малкото ризи и няколкото чифта чорапи, като че ли имах двадесет пъти повече. Подсвирквайки, изпразних джобовете си — дребни пари, ножче, ключове, цигари — и бележката от вчера с името на девойката и телефонния номер. Патриция Холман. Забележително име — Патриция. Оставих бележката на масата. Наистина ли бе едва вчера? Колко далеч е вече това — почти забравено, потънало в бисерносивата сянка на алкохола. Чудно е пиенето — бързо събира преживяното от човека, но после вмъква такива междини от вечерта да сутринта, сякаш са години.

Мушнах бележката под куп книги. Да и телефонирам ли? Може би да, може би не. Денем подобни неща винаги изглеждат по-различно, отколкото вечер. Всъщност много се радвах на сегашното си спокойствие. През последните години беше доста шумно около мен. Само не оставяй нищо да се приближи да тебе — казваше Кьостер. Щом да пуснеш нещо да се приближи, ще поискаш и да го задържиш. А човек нищо не може да задържи…

В този момент в съседната стая се вдигна обичайният неделен скандал. Търсех си шапката, снощи трябва да съм я хвърлил някъде, и се заслушах за известно време. Това беше съпружеската двойка Хасе, беснееха един срещу друг. От пет години двамата живееха тук в една малка стая. Не бяха лоши хора. Ако имаха тристайно жилище, а жената — своя кухня и освен това едно дете, вероятно бракът им би останал добър. Но едно жилище струваше пари, а пък дете в такива несигурни времена — кой можеше да си го позволи! Така те киснеха в тази теснотия, жената страдаше от истерия, а мъжът постоянно се страхуваше да не изгуби незначителния си пост. Тогава щеше да бъде свършено с него. Беше на четиридесет и пет години. Никой нямаше да го вземе вече, ако останеше без работа. В това беше бедата. По-рано човек затъваше бавно и все пак още имаше възможности да се измъкне, но днес след всяко уволнение веднага се отваряше бездната на вечната безработица.

Опитах да се измъкна тихо, но някой почука на вратата и Хасе се запрепъва в стаята. Той се тръшна на един стол:

— Не мога да понасям това…