Читать «Спирка на хоризонта» онлайн - страница 91

В последния момент всичко се беше променило. За Мърфи това беше свързано с Мо Филби, беше ясно. Самият Кай не искаше Филби да спечели в това състезание, изглеждаше му смехотворно. Но в никакъв случай не искаше да остави и Мърфи да победи, искаше да предотврати на всяка цена възможността Мърфи да предявява по своя енергичен начин претенции, на които би имал право, но при съвсем други обстоятелства.

Колите се отправиха към теглилката. Бяха приети шестнайсет номера. Три от тези на Мърфи стартираха, самият той караше с номер десет върху радиатора и беше последен от екипа си. След Мърфи бяха Холщайн, после Лиевен, и после Кай.

Трасето минаваше през Копа Фиорио, пет пъти през планинския масив на Мадония. Всяка обиколка беше сто и осем километра и имаше над хиляда и петстотин завоя — това означаваше — на всеки седемдесет и пет метра — завой. Залозите сочеха 4:1 за Мърфи.

Пускаха колите на интервал от две минути. Първата префуча, шмугна се в облак прах и изчезна.

Курбисон се изнерви и искаше да се покатери на седалката.

— Само спокойно — каза Лиевен. — Имате още много време.

Кола след кола отпрашваха. Въздухът бе изпълнен от неописуемо бръмчене, беше раздран на парчета и вибрираше, не можеше да се разбере нищо, хората си викаха един друг в ухото, а се долавяше само шепот.

Кай започна да говори, опитваше се да го преодолее, но това бучене на моторите се превръщаше в тръпка.

Колоната се изнесе. Първата кола от четирите червени на Мърфи потегли, Холщайн беше зад волана, Лиевен се качи. Кай махна на Курбисон. Те седяха с очила и притегнати каски, навити ръкави, кожа на колената и лактите. Мърфи хвърли поглед назад. Колата дръпна напред и изчезна. В този миг лицето на Кай се промени.

Холщайн стартира; след него и Лиевен. Кай гледаше във въздуха, беше в треска. Внезапно, от раз, краката му почти се разтрепериха върху педалите. Той прехапа устни, огледа се, нищо не помагаше — той остави нещата на произвола на съдбата и очакваше с тръпнещо нетърпение стартовия сигнал, треперещ от момента, в който пред него вече нямаше кола.

И изведнъж улицата, бягаща зад него с гръм и трясък, обляна в светлина.

На нея сенки и светли отражения: възвишения и дупки, колата се поклащаше върху тях, подскачаше и още по-забързано се устремяваше напред. Извивки, които на слънцето изглеждаха жълти от прахта, наоколо — камънак, и завои, завои, отново прахоляк, плътен, на завоя точно пред него профучаване на нещо тъмно, стрелващо се, завиващо, проблясващо като светкавица за стотна от секундата — Кай пое дълбоко въздух: това беше Лиевен. Той караше плътно зад него.

Покрай тях преминаваха сребристи маслинени клончета. Изкачваща се нагоре серпантина се издигаше като змия от прахта и после изчезваше. Зад колата се чуваше тропот на чакъл; темпото беше здраво.