Читать «Потомъкът на върколака» онлайн - страница 9

Всъщност човешкият разум винаги влиза в хармония със заобикалящата го природа и за мен лично няма нищо по-тъжно на тоя свят от гора, покрита със скреж. Дори слабите повеи на вятъра не успяваха да залюлеят клоните. Като че накипрени в бели дантели, дърветата бяха унили, побелели и еднообразни. Печал и меланхолия обсебиха душата ми.

Колкото повече напредвахме, толкова по-нарядко се мяркаха чернеещите стволове на дъбовете. Тук и там, сякаш мраморни колони, самотно надигаха ръст бели брезички. Елите тъжно поклащаха бухналите си, зеленеещи под снега корони, ръсеха снежен прашец и все едно ни предупреждаваха да се върнем обратно, когато най-неочаквано иззад поредния горски гъсталак пред нас се извиси черната снага на стария замък, чиито прозорци като светещи очички просвяткваха отвисоко.

Шпервер се спря срещу един портал, изсечен в скалата между две кули и запречен с желязна решетка — единственият отвор в дебелия зид.

— Пристигнахме! — извика с облекчение той, като провеси глава над врата на коня. Пресегна се, дръпна една дръжка във формата на еленов рог и чухме как далече отвътре в замъка се разнесе ясен звън.

Изчакахме няколко минути, после някакъв фенер просветна в дълбините на потъналия в мрак сводест тунел. Сред мъждивата светлинка изплува сгърбено човече с жълтеникава брада. Въпреки дребничкия си ръст личеше, че тялото му имаше съразмерни пропорции, макар да бе полускрито под дебела котешка шуба.

Първата споходила ме мисъл бе, че е някой гном, изскочил направо от сагите за нибелунгите.

Джуджето пристъпваше бавно към нас, мазното му лице се залепи в решетките, очите му се разтвориха широко, опитаха се да пронижат тъмнината и да ни видят.

— Ти ли си, Шпервер? — изхриптя дрезгав глас в мрачината.

— Няма ли да ни отвориш най-сетне, Кнапвурст? — на свой ред се отзова гръмовито моят спътник. — Май досега си клечал край камината и понятие дори си нямаш за свилия отвън вълчи студ! Докога ще ни караш да чакаме?

— А-а-а! Сега вече те познах! — избъбри дребосъчето. — Да, да, потрай малко… И престани така да бучиш и да хвърляш огън и жупел като прегладняла ламя, че току виж всички ни си подплашил…

Вратата проскърца жалостиво, разтвори се и джуджето надигна фенера към мен. На лицето му веднага цъфна присмехулна усмивчица, после дочух едно: „Wilkom, her docter!“, което ми прозвуча като: „Ето го още един, който ще я свърши като другите и ще си иде безславно…“. В крайна сметка човечето спокойно спусна решетката зад нас, след което мина отпред да поеме поводите на конете.

II

Последвах Шпервер, който с бързи крачки заизкачва стълбището и можах да се убедя, че замъкът Нидек напълно заслужаваше своята репутация. Беше истинска непристъпна, изсечена в скалите крепост, онова, което навремето бяха наричали твърдина, способна да издържи не една обсада. Високи, дълбоки и мрачни сводестите тунели на коридорите отдалеч поемаха шума от нашите стъпки и като ехо го разнасяха из усойните ъгли, а мразовитият въздух, проникващ през бойниците, превиваше пламъчетата на запалените борини, затъкнати в халките по стените на равно разстояние една от друга.