Читать «Потомъкът на върколака» онлайн - страница 14

Мари Лагут едва бе довършила тези обяснения, когато вратата се открехна и Шпервер ми направи знак да го последвам.

Простих се с достопочтената компания и излязох. Дочух от коридора жената на иконома да казва на своя съпруг:

— Прекрасен младеж! От него би станал чудесен войник!

Поехме към покоите на графа. Шпервер ми изглеждаше потиснат. Не казваше нищо. Аз също мълчах умислен.

Само няколко крачки под мрачните сводове на замъка Нидек бяха достатъчни, за да заличат напълно от съзнанието ми гротескните лица на иконома Тоби и Мари Лагут — безобидни същества, носещи на плещите си повече от половин век скромно съществуване.

Много скоро след плетеница от усойни коридори и коридорчета, Шпервер разтвори пред мен вратите на огромна, разкошна стая. Стените бяха облицовани във виолетово кадифе, извезано със златни нишки. Поставена в единия край на камината, бронзова лампа с помътнял и изгубил блясъка си кристален глобус, хвърляше дрезгава светлина. Дебели животински кожи приглушаваха шума от стъпките ни — човек би си помислил, че се намира в света обител, изпълнена с покой, предназначена за дълбока самовглъбена медитация.

Влизайки вътре, Шпервер предпазливо отмести спуснатите тежки драперии, скриващи сводест прозорец. Видях го как внимателно и неспокойно вторачи поглед в черната бездна отвън и ми се стори, че разбрах намерението му: опитваше се да проникне в мрака и да провери дали магьосницата не е някъде сред равнината, все така приклекнала в снега. Ала явно нищо не забеляза — нощта беше дълбока и непрогледна.

Направих няколко крачки след него. В крехката, рехава светлинка забелязах изпито, восъчнобледо създание, настанило се недалеч от болника във фотьойл с готическа форма. Това беше младата графиня Одил дьо Нидек. Дългата рокля от черна коприна, втренченото й, замислено и въпреки това решително изражение, идеалните пропорции на прекрасното й лице много напомняха онези мистични създания на средновековните художници, които модерното изкуство, колкото и да се мъчеше днес, все не успяваше да пресъздаде, но и все не успяваше да забрави.

Какво се преобърна в душата ми при вида на това пребледняло създание? Не знам. Стоях като парализиран пред статуя на изкусен древен ваятел и нещо дълбоко религиозно започна да ме обзема. Някаква вътрешна музика нахлу в ушите ми, напомни ми старите балади от най-ранно детство, онези носталгични песни, с които дойките се опитват да приспят нашите първи тъги.

Когато приближих достатъчно, Одил се изправи.

— Добре дошли, господин докторе! Чувствайте се като у дома си! — посрещна ме тя с проникновена простота, после ми посочи нишата, в която бе настанен графът. — Баща ми е там!

Поклоних се дълбоко, без да отговоря, дотолкова бях развълнуван. После доближих одъра на болния.

Застанал в горния край на леглото, Шпервер надигна с една ръка газеника, а с другата смъкна дебелата си кожена шапка. Одил стоеше от лявата ми страна. Прецедена мъчително през потъмнялото стъкло на лампата, светлината освети меко чертите на графа.

Още щом зърнах лицето на господаря на замъка Нидек, нещо като че ли ме разтърси до мозъка на костите. Кръвта сякаш се смрази в жилите ми и въпреки огромното уважение, което бе вдъхнала у мен благородната му дъщеря, първата мисъл, която прониза съзнанието ми, бе: „Господи, та това е истински вълк в човешки образ!“