Читать «Брулени хълмове» онлайн - страница 112

Отказах да отговоря на въпроса на госпожа Дийн, който ми се стори донякъде еретичен. Тя продължи:

„Като хвърлим поглед назад върху живота на Катрин Линтон, ние нямаме право да мислим, че тя е щастлива. Както и да е, нека я оставим при нейния творец.

Господарят изглеждаше заспал и скоро след изгрев слънце аз се реших да напусна стаята, да се измъкна навън и да подишам чистия и ободрителен въздух. Слугите помислиха, че съм излязла, за да се отърся от сънното състояние, в което бях изпаднала поради продължителното бдение, но в същност главната ми подбуда бе да видя господин Хийтклиф. Ако се бе спотайвал цяла нощ измежду боровете, той едва ли ще да е чул суматохата в «Тръшкрос Грейндж» освен може би бързия тропот на коня, който отнасяше пратеника към Гимъртън. Ако е бил по-наблизо, вероятно е схванал от светлините, които се носеха насам-натам, както и от отварянето и затварянето на вратите, че нещо става в къщата. Чувствувах, че трябва да му предам страшната вест, и гледах час по-скоро да се отърва от това неприятно задължение, но не знаех именно как да постъпя. Той бе там — няколко крачки навътре в парка, — опрял гръб в едно старо ясеново дърво, гологлав и с измокрена коса от росата, която се бе насъбрала по напъпилите клони и капеше около него. Той бе стоял дълго време в това положение, защото видях една двойка дроздове да минават и се връщат едва на три стъпки от него, заети с изграждането на гнездото си, без да обръщат внимание на неговата близост повече, отколкото на някой пън. Те хвръкнаха, когато наближих, а той вдигна очи и заговори.

— Тя е мъртва — рече. — Не чаках да дойдете, за да го науча. Приберете кърпичката си и не подсмърчайте пред мен. Вървете по дяволите, всички вие! Не са й потрябвали вашите сълзи!

Плачех не по-малко за него, отколкото за нея: понякога наистина съжаляваме онези хора, които нямат капка милост нито към себе си, нито към другите. Забелязах още при първото вглеждане в лицето му, че той бе узнал за случилото се нещастие. Някаква глупава мисъл се промъкна в главата ми и повярвах, че сърцето му е сломено и че той се моли, понеже устните му се движеха, а погледът му бе насочен към земята.

— Да, тя е мъртва! — отвърнах, опитвайки се да възпра сълзите си и да избърша бузите си. — Надявам се, че е отишла на небето, гдето всеки един от нас би могъл да отиде и да я намери, ако вземем поука и изоставим лошите си навици, за да тръгнем по добър път!

— Нима тя взе поука? — запита Хийтклиф, опитвайки се да се усмихне презрително. — Като светица ли умря тя? Хайде, кажете ми точно какво стана. Как умря…

Той се опита да произнесе името й, но не можа, после стисна устни и поведе мълчалива борба с мъката, която го разкъсваше, като в същото време отблъскваше съчувствието ми с проницателен и свиреп поглед.

— Как умря тя? — рече той накрая, жаден въпреки твърдостта си да намери опора у някого, защото след тая вътрешна борба цял трепереше като лист.

«Нещастнико! — помислих си. — И ти като всички хора имаш сърце и нерви! Защо държиш тъй много да ги прикриваш? Гордостта ти не може да заслепи бога. Ти само го изкушаваш да измъчва и сърцето, и нервите ти, докато не се преклониш смирено.»