Читать «Брулени хълмове» онлайн - страница 113

— Умря кротко, като агне — отвърнах. — Въздъхна и се изтегна като дете, което се събужда за миг и пак потъва в сън. Пет минути по-късно почувствувах слабо туптене на сърцето й и това бе всичко!

— И… нито веднъж ли не спомена името ми? — колебливо ме запита той, сякаш се боеше, че отговорът на въпроса му ще съдържа, подробности, които той не би могъл да понесе.

— Тя изобщо не дойде на себе си. От минутата, когато я напуснахте, вече не можеше да познае никого — казах. — Лежи с радостна усмивка на лице и последните й мисли литнаха назад към радостните дни на миналото. Животът й приключи с приятен сън. Дано се събуди тъй кротко и на онзи свят!

— Дано се събуди в страшни мъки! — викна той в страшен пристъп на ярост, като удари земята с крак и застена във внезапен изблик на неудържими чувства. — Че тя бе лъжкиня до последния си момент! Къде е тя? Не и там, не на небето, не е и загинала — тогава къде? Ех, вие казахте, че не ви било грижа за мъките ми! И аз повтарям една и съща молитва, повтарям я, докато езикът ми се втвърди: Катрин Ърншоу, дано не намериш покой, докато съм жив! Ти каза, че съм те убил — тогава преследвай ме като дух! Духовете на убитите преследват своите убийци. Зная, че се е случвало призраци да бродят по земята. Бъди винаги с мен, превърни се в какъвто и да е образ, накарай ме да полудея, само не ме оставяй в тази бездна, в която не мога да те намеря! Ах, господи, това просто не може да се изкаже. Аз не мога да живея без моя живот! Не мога да живея без душата си!

Той заблъска главата си в чепатия ствол на дървото, после почна да вие с вдигнати нагоре очи, като че не бе човек, а див звяр, когото намушкват до смърт с ножове и копия. Забелязах няколко пръски кръв по кората на дървото, а ръката и челото му също бяха окървавени — сцената, която наблюдавах, вероятно представляваше повторение на други подобни, станали през нощта. Тя почти не предизвика състрадание у мен и просто ме ужасяваше, но все пак не ми се искаше да го оставя в това положение. Но щом се съвзе достатъчно, за да забележи, че го наблюдавам, той гневно ми заповяда да си вървя и аз се подчиних. Свръх силите ми бе да го успокоя или утеша.

Погребението на госпожа Линтон бе насрочено в петъка, след деня, в който бе умряла, и дотогава ковчегът й остана открит в гостната стая, целият отрупан с цветя и уханни листа. Линтон прекарваше дните и нощите си там, като пазач, който не знае що е сън. Ето и една друга подробност, която остана скрита за всички, освен за мен — Хийтклиф прекарваше поне нощите навън, еднакво далеч от всяка мисъл за почивка. Аз не влязох във връзка с него, но долавях намерението му да влезе, стига да може; и във вторника, малко след здрача, когато пълната умора застави господарят ми да си легне за няколко часа, аз отворих един от прозорците, трогната от неговото упорство, за да му дам възможност да си вземе последно сбогом с посърналия образ на своя идол. Той не пропусна да се възползува от сгодния случай и влезе предпазливо и за малко — крайно предпазливо, за да не издаде присъствието си и с най-малкия шум. Наистина аз едва ли щях да позная, че е бил там, ако драперията около лицето на покойницата не бе разбутана и ако не бях забелязала на пода едно къдраво снопче от руси коси, завързано със сребърен конец. Разгледах снопчето и разбрах, че то е било взето от един медальон, който висеше на шията на Катрин. Хийтклиф го бе отворил и бе изхвърлил съдържанието му, а после бе поставил там кичур от своите черни коси. Свих двете сноп-чета едно в друго и ги поставих в медальона.