Читать «Брулени хълмове» онлайн - страница 110

— Не трябва да си вървиш! — отвърна тя, държейки го толкова силно, колкото й позволяваха силите. — Казвам ти, че няма да си вървиш.

— За един час — замоли я той със сериозен тон.

— Нито за минута — отвърна тя.

— Трябва. Линтон ей сега ще дойде — упорствуваше разтревоженият неканен гост.

Той искаше да стане и с това да разтвори и пръстите й, но тя се притискаше здраво в него, задъхвайки се. Неимоверна решителност лъхаше от лицето й.

— Не! — викна тя. — Не, не, не си отивай! Това е последният път! Едгар няма да ни навреди. Хийтклиф, ще умра! Да, ще умра!

— Проклетият му глупак! Ей го, иде! — рече Хийтклиф и отново потъна в креслото. — Тихо, мила моя! Тихо, Катрин! Ще остана. Ако ме застреля тъй, ще умра с благословия на устните си.

Двамата пак се притиснаха в прегръдките си. Чух господаря, си да се изкачва по стълбището. Студена пот се стичаше от челото ми. Ужас ме обзе.

— Нима ще се вслушвате в бълнуванията й? — гневно казах аз. — Тя не знае какво приказва. Нима ще я погубите, понеже й липсва разум, с който да си помогне? Станете! Можете в миг да бъдете свободен. Това е най-пъкленото ви дело от всички досега. Свършено е с нас — с господаря, с господарката и с прислужницата.

Закърших ръце и се разплаках, а господин Линтон ускори крачките си, като долови врявата. Искрено се зарадвах посред паниката си, като видях, че ръцете на Катрин висят отпуснато надолу и че главата й също е клюмнала върху гърдите.

«Тя е припаднала или пък е умряла — помислих си. — Толкова по-добре. Би било далеч по-добре да е мъртва, отколкото да продължава да съществува като бреме за всички, които я окръжават, причинявайки им само страдания.»

Пребледнял от изненада и гняв, Едгар се нахвърли върху своя неканен гост. Не зная какво бе намислил да направи, обаче другият веднага спря всякаква подобна проява, като взе безжизненото тяло в ръцете си.

— Чуйте — рече той. — Ако не сте звяр, най-напред й помогнете. После ще приказвате с мен!

Той влезе в гостната и седна. Господин Линтон ме извика и двамата успяхме да я свестим с голяма мъка, и то след като прибягнахме до всевъзможни средства, обаче тя бе съвсем замаяна. Въздишаше, хленчеше и не можеше да познае когото и да е. В страха си за нея Едгар забрави омразния й приятел. Аз не го бях забравила. Отидох при първия сгоден случай и го замолих да си върви, уверявайки го, че тя се чувствува по-добре и че ще го уведомя на следното утро как е прекарала нощта.

— Няма да откажа да изляза навън — отвърна той, — но ще стоя в градината. А вие, Нели, гледайте да устоите на думата си утре. Ще бъда под онези борове. Внимавайте или ще дойда още веднъж независимо от това, дали Линтон е вътре, или не.

Той погледна набързо през полуотворената врата на стаята и като разбра, че казаното от мен бе наглед вярно, освободи къщата от злощастното си присъствие.“

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

„Към дванадесет часа тая вечер се роди оная Катрин, която видяхте в «Брулени хълмове» — едно дребно детенце-седмаче. Нейната майка почина два часа подир това, без изобщо да може да дойде дотолкова в съзнание, че да страда заради отсъствието на Хийтклиф или да познае Едгар. Отчаянието на последния от загубата бе тъй голяма, че за мен е мъчително да се спирам на тая тема. Последиците от това отчаяние показаха колко дълбока е била мъката му. Той бе останал без наследник и това според мен го хвърляше в още по-голямо отчаяние. И аз го оплаквах, когато спирах поглед върху слабичкото сираче, и мислено ругаех стария Линтон, загдето бе завещал своето имение на дъщеря си вместо на сина си — впрочем едно съвсем естествено пристрастие. Нещастното дете — никой не му се радваше! През тия първи няколко часа на живота му то можеше да умре от плач и никой не му обръщаше внимание. После поправихме грешката си, но то започна живота си така самотно, както вероятно и ще го завърши.