Читать «Брулени хълмове» онлайн - страница 109

След малко едно движение на Катрин ме успокои донякъде. Тя вдигна ръка, за да обвие врата му и да долепи бузата си до неговата в положението, в което я държеше, докато той на свой ред я обсипваше с безумни милувки и рече с необуздан глас:

— Сега ми даваш да разбера колко жестока си била — жестока и фалшива. Защо ме презря? Защо измами собственото си сърце, Кати? Не искам нито с една дума да те утеша. Ти си го заслужаваш. Сама уби себе си. Да, може да ме целуваш, може да плачеш и да изтръгваш от мен целувки и сълзи — ще посърнеш от тях, те ще те прокълнат! Ти ме обичаше. Тогава какво право имаше да ме оставиш? Какво право, отговори на въпроса ми, какво право имаше да ме оставиш заради несериозното ти влечение към Линтон? Понеже нищо не би могло да ни раздели — нито нищетата, нито унижението, нито смъртта, нито каквато и да е беда, която бог или дяволът биха могли да измислят и струпат върху нас, ти сама стори това по своя собствена воля. Аз не разбих сърцето ти — ти си го разби и с това разби и моето. Толкова по-зле за мен, че съм здрав и силен. Нима аз искам да живея? Какъв ще бъде тоя живот, когато ти… Ах, господи! Нима на тебе ще ти бъде приятно да живееш, ако душата ти се намира в гроба?

— Остави ме на мира! Остави ме на мира, — простена Катрин. — Ако съм постъпила зле, нали затова умирам? Стига толкова! И ти ме остави, но аз няма да те укорявам. Аз ти прощавам. Прости ми и ти.

— Тежко е да простя и в същото време да гледам тия очи и да чувствувам тия залинели ръце — отвърна той. — Целуни ме пак, но гледай да не видя очите ти. Прощавам ти онова, което извърши спрямо мен. Обичам моя убиец, но и твоя! Нима мога да го обичам?

Те замълчаха със скрити едно в друго лица, всяко окъпано в сълзите на другия. Впрочем струваше ми се, че и двамата плачат, защото Хийтклиф, изглежда, можеше да плаче при случай като тоя.

Междувременно аз ставах все по-неспокойна, защото следобедът бързо отминаваше, а отпратеният от мен човек се завърна от селото и в светлината на западното слънце, огряло горния край на долината, вече различавах тълпа от хора да се трупат вън от входа на църквата в Гимъртън.

— Службата е свършила — съобщих аз. — Господарят ще бъде тук след половин час.

Хийтклиф изръмжа някакво проклятие и още по-плътно притисна Катрин. Тя изобщо не мръдна.

Не след дълго забелязах група слуги да идват нагоре по пътя към кухненското крило. Господин Линтон дойде след малко. Той сам си отвори вратата и тръгна бавно нагоре, наслаждавайки се по всяка вероятност на прекрасния следобед, който лъхаше на летен ден.

— Ето че дойде! — възкликнах аз. — За бога, слизайте час по-скоро! Няма да срещнете никого на главните стълби. Хайде, побързайте и постойте между дърветата, докато той влезе вътре.

— Трябва да си вървя, Кати — рече Хийтклиф и се опита да се изтръгне от прегръдките на събеседницата си. — Но ако остана жив, ще те видя отново, преди да заспиш. Няма да се отдалечавам на повече от пет метра от прозореца ти.