Читать «Златото на Аляска» онлайн - страница 65

— Благодаря, вожде — отговори Бени, който любезно прие подаръка.

— Там долу бизонското месо е в изобилие — продължи индианецът. — Моите братя, бледоликите мъже ще получат своя дял.

— С благодарност ще го приемем.

— Оттатък това дере отвъд прерията, се намират нашите вигвами, добре защитени от северния вятър: бледоликите ловци ще имат своята палатка там и сърдечно гостоприемство като уважавани и скъпи приятели.

— Ще дойдем, вожде — каза Бени. — Гостоприемството на Плоските глави ни е доказвано много пъти и аз никога не съм имал повод да се оплаквам.

Вождът поздрави с ръка и слезе отново в долината, където вече бяха дошли още стотина индианци, за да съберат цялото това месо — немного лесна операция, защото не всички могат да разрязват огромните животни. С ножовете си сваляха най-напред кожата. Тя не биваше да се поврежда, за да могат да получат повече от агентите на компаниите за обработващи кожи. Остриетата потъваха в бизонската плът зад плешките и с неподражаема сръчност месото бе отделяно от огромните ребра. След като отвореха стомасите, влизаха смело сред тази кървяща маса и внимателно изваждаха вътрешностите на животните. Слагаха ги настрана, защото бяха предназначени за по-нататъшна обработка — от тях щяха да направят прерийни наденици. След това с томахавките разрязваха труповете на четири, струпваха месото на купища, а други индианци го товареха на многобройните коне събрани в края на дефилето. Бени, Армандо и другарите им бяха слезли, за да присъствуват на тази сеч.

— Каква сръчност!… — каза Армандо. — Нашите касапи са начинаещи в сравнение с тези.

— Нито един прериен ловец не може да се сравнява с тях — отговори Бени. — Много работят, но са и големи лакомници и гази вечер ще видите какъв пир ще направят с това месо.

— Кажете ми, Бени — внезапно попита Армандо, който се бе замислил за миг. — Наистина ли главите им са плоски? Перата, които носят, не ми позволявах да видя добре.

— Наистина са плоски, приятелю.

— Как получават тази деформация?

— По не твърде приятен начин, докато са малки деца.

— Може би по система подобна на китайската, която пречи на краката на девойките да растат? — попита Фалконе.

— Нещо подобно, господине След като се роди детето, майката поставя на челото му нещо като възглавничка от кора, която пристяга с ремъци към люлката и не я маха цяла година.

— Но това е истинско мъчение!

— Сигурно — отговори Бени. — Виждал съм много деца с превързани по такъв начин чела. Личицата им изразяват постоянна болка, очите им са изхвръкнали от орбитите си, мускулите им са напрегнати, с пламнали бузи и стиснати устни. Казват, че изпитват само лека болка, но аз не вярвам, че е толкова безобидно, както го представят индианците.

— И след година челото наистина ли е съвсем плоско?

— Да, господине, и главата вече никога не може да придобие закръглена форма.

— Защо се обезобразяват по този начин?

— Защото някои вярват, че така стават по-красиви, а други по този начин искат да се различават от другите племена.