Читать «Златото на Аляска» онлайн - страница 52

— Млади момко — каза Бени, — ето, че сме обсадени.

— Виждам — отговори Армандо.

— Ще прекараме една лоша нощ.

— А утре?…

— Вероятно ще се намираме в същото положение.

— Наистина ли мислите, че няма да си отидат на разсъмване?

— Почти не вярвам.

— Предполагам, господин Бени, че няма да останат тук цяла седмица. Гладът рано или късно ще ги принуди да си отидат.

— Ще се сменят, а те са животни, които се задоволяват с горски плодове и борови семена, а тази гора е пълна с тях.

— Лоша перспектива, нямаме дори един сухар. Поне да бяхме взели със себе си някой петел… Наистина ли ще трябва дълго да гладуваме?

— Без съмнение, ако никой не ни се притече на помощ;

— Бек и чичо ми ще тръгнат да ни търсят.

— Надявам се, Армандо Като видят, че не се връщаме, ще си помислят, че ни се е случило нещастие;

— Далеч ли сме от лагера?

— Най-малко на четири мили.

— Както виждате разстоянието е малко;

— Но първо ще трябва да се срещнат с мечките. Ах!… Да можех да се добера до пушките!…

— Нямате ли въже?…

— Имам, Армандо, кожения ми колан.

— Да го нарежем и да се опитаме да вземем едната пушка!

— Идеята не е лоша: да опитаме.

XIII

ОБСАДЕНИ ОТ МЕЧЕШКОТО СЕМЕЙСТВО

Тази дълга обсада започваше да омръзва вече на каубоя. Притесняваше се, че Бек и Фалконе ще се разтревожат от отсъствието им Той се захвана за работа, въпреки че не вярваше в добрия изход. Храстите и високата трева щяха да попречат на хвърлянето на ласото. Свали широкия си колан от овнешка кожа, който обхващаше бедрата му, разряза го на тънки ленти с ловджийския си нож и ги свърза здраво, за да стане по-издръжливо въжета Направи възел и възседна един клон, който бе издаден доста напред. Разгледа внимателно двете пушки, отстоящи на около четири крачки една от друга. Намираха се сред високи храсти, които почти изцяло ги покриваха.

— Хм!… промърмори Бени. — Мисля, че само си изгубихме времето. Не би успял дори Бек, който е изключителен ласохвъргач.

Завъртя два-три пъти ремъка и го хвърли, но безрезултатно. Повтори опита седем-осем пъти отново без късмет: храстите възпираха ласото и му пречеха да закачи пушките.

— Хайде — каза Бени ядосан. — Нищо няма да излезе.

— Не се знае — отговори Армандо.

— Имате ли някаква надежда?

— Защо не?… Кажете ми, Бени, здраво ли е въжето ви?

— Кожено е и то от най-добър материал.

— Мислите ли, че може да издържи тежестта на човек?

— Не се съмнявам.

— Тогава можем да опитаме.

— Какво предлагате Армандо?

— Вие да държите въжето, а аз да сляза и да се опитам да взема поне едната пушка.

— Вие сте луд!… А мечките?…

— Ако се раздвижат, ще побързате да ме издърпате, а и аз, от своя страна, ще се помъча да си помогна както мога Вие сте силен, а аз не тежа много.