Читать «Последните дни на Картаген» онлайн - страница 11

IV. СЪДБОНОСНАТА СРЕЩА

Свиждането на Хирам с Офит съвсем не беше лесно. Да влезе през централната врата на къщата беше немислимо, защото там имаше цяла рота войници и слуги. Но това не беше пречка за стария другар на Анибал и той почна да търси някой друг вход. Изведнъж една стълба, закачена за прозореца и провесена надолу, привлече вниманието му.

След няколко минути Хирам, последван от Сидон, се намери пред любимата робиня на Офит.

— Господарката ви чака! — каза кратко тя, като се обърна към Хирам. Той я последва в покоите на красивата картагенка.

В този миг в главата на Хирам се въртеше само мисълта за предстоящата среща. Беше изчезнал споменът за двегодишната разлъка, мъките и лишенията. Всичко се изпари за миг, когато видя любимото лице, чу нейния ласкав глас и се докосна до треперещата й ръка. Трябваше им безкрайно много време да бъдат заедно. Техните въпроси и отговори се срещаха, а очите им говореха един другиму: „Обичам те! Без теб животът ми е мъка.“

Срещата трая само няколко минути. Застаналата встрани робиня дойде и съобщи, че Герман иде при Офит.

— Ще го изхвърля през прозореца — ядосано каза Хирам.

— Какво? — извика Офит. — Недей забравя, че той ме прибра, когато останах безпомощно сираче, и че досега ми е бил като баща…

— Но той иска да те даде другиму. Той иска да станеш жена на Теоур!

— Не! Това няма да го бъде. Аз не обичам този Теоур. Обичам само теб и ще избягам, когато ми кажеш. Но имай предвид, че скоро заминавам с татко за вилата ни в Утике.

— За сватбените тържества? — със скръбна усмивка попита Хирам.

— Да. Но ще мога да отложа тръгването. И ако ти не дойдеш дотогава, то … аз ще умра.

— Ще дойда макар и мъртъв. Сбогом.

— Сбогом — с насълзени очи отвърна Офит.

Хирам излезе след робинята и заедно с чакащия го Сидон слязоха при останалите долу моряци.

— Слава на боговете! — каза единият от тях. — Бяхме започнали да се безпокоим и на два пъти подавахме тревожния сигнал.

— Защо? — попита Хирам.

— Забелязахме някакви сенки, които се криеха покрай стената, а после отидоха към началото на улицата. Май че бяха въоръжени.

— Нима страхливият Герман ни е устроил засада — с усмивка си помисли Хирам. — Нищо. Сега ще видим кои са. Хайде напред! — И той пришпори коня си. В същия миг една стрела изсвири покрай ухото му.

— Стойте! — отекна в тъмнината повелителен глас.

— Струва ми се, че сме обградени, господарю. Изходът до улицата е преграден със слон — обади се един от спътниците на Хирам.

— Назад! — заповяда веднага Хирам. Но отстъплението също беше невъзможно, защото зад тях отвсякъде излизаха въоръжени хора и безмълвно се нахвърляха върху Хирам и спътниците му. Стрелите запищяха из въздуха, но поради тъмнината нито една не стигна целта си.

— Помъчете се да ги задържите — каза Хирам на моряците си. — Действувайте с мечовете. А ние ще отидем при слона.

При тези думи Сидон слезе от коня си и като сянка се промъкна към ревящия на ъгъла слон. А Хирам, за да привлече вниманието върху себе си и за да не бъде открит помощникът му, смушка коня си и с вик се хвърли в същата посока.