Читать «Призракът на Сандокан» онлайн - страница 26

— Не много близо до индийския бряг — отвърна момчето.

— Капитанът не искаше да ни свали на суша, преди да чуе вашите нареждания… Изглежда, когато сте били в безсъзнание, сте казали неща, които са го забъркали какво решение да вземе. Тъй като носеше стока за Австралия, тръгнахме за там — каза Котри.

След няколко дни силите ми се възстановиха напълно. Капитанът бил чул да говоря за принцове, за размяна на деца, за някаква важна държавна тайна, затова ни задържал на кораба.

Одобрих това, което беше сторил, но сега трябваше да ни свали на някой остров, откъдето бихме отплавали за индийския бряг.

Капитанът се съгласи.

Но и този път човешката воля не можа да победи съдбата, която ставаше все по-жестока към нас.

Една нощ ни изненада страховита буря. Гръм удари кораба и той се подпали.

Успях да се хвърля в една лодка с Еллора… След малко корабът потъна. Какво стана с добрата жена, с верния ни слоноводач, с капитана и моряците?

Бяхме съвсем сами сред океана.

Притиснах към гърдите си Еллора и се мъчех да я постопля.

Морето беше спокойно; небето се разясни, но наоколо беше пусто.

Не се виждаше нито корабно платно, нито земя. Нямаше никаква надежда да се спасим.

Малката щеше да умре от студ, какво щеше да стане и с мен?…

Зазори се. Лодката плаваше, неуправлявана от никого. Успокоявах плача на детето само с целувки.

След седем часа мъки радостен вик се изтръгна от гърдите ми. Видях платно!

Скоро ни забелязаха и спасиха. Беше китоловен кораб. Намери се и храна за малката: мляко от женски кит.

Но съдбата продължаваше да бъде жестока. След три месеца плаване при много добър улов, през който бяха уловени няколко женски кита, така че имаше прясно мляко за Еллора, корабът се натъкна на подводни скали и се разби. Всички се издавиха… Още веднъж успях по чудо да се спася заедно с малката. С мъка достигнах до този пуст остров.

Оттогава до днес не бях видял друго човешко лице освен това на Еллора. От този ден за мен започна животът на корабокрушенец, попаднал на необитаем остров с дете на няколко месеца.

Можете да си представите какви мъки съм претърпял, докато порасне, докато я науча да говори, да ходи, да чете, да пише…

Бях нейният баща, нейната майка, целият неин свят. От петнадесет години чаках този ден. И ето, най-сетне той дойде!…

Но дойде и денят, в който трябва да склопя очи, преди да видя осъществен плана си: да поставя на трона на Гондвана истинската принцеса!

Старецът млъкна. Р

Беше свършил своя разказ.

Чу се плач. Еллора плачеше. Тя се хвърли в краката на стареца:

— Татко, искам да живееш! Нищо друго не ме интересува! Само ти си моят живот!…

Тигъра на Малайзия изтри сълза, а Яниш каза:

— Цигарата… колко е неприятно, когато пушекът влиза в очите… като че ли плачеш.

СБОГОМ НА ДЯВОЛСКИТЕ РИФОВЕ

Разказът на Нандар бе развълнувал суровите мореплаватели. Те изслушаха с внимание и с краен интерес неговите странствувания. Сандокан, Яниш и тигърчетата наблюдаваха с удивление храбрия старец, който бе спасил от толкова опасности малката Еллора.

За тях Нандар бе герой, достоен за възхищение. Смелостта и презрението към смъртта за тях бяха качества, които навсякъде печелят симпатии.