Читать «Хвърчилото» онлайн - страница 2

— Искам хвърчило, татко — повтори Том, като ме погледна отдолу нагоре, — и то да бъде много хубаво, най-хубавото хвърчило на света.

(Още се питам откъде му бе хрумнала тази мисъл, но може би се бе сетил за хвърчило, защото от няколко дни седяхме там да чакаме вятъра, подтиснати от голямата жега. С вятъра бе свързана представата за лекия свеж полъх, при чието преминаване горските птици се събираха на ята, сякаш за да се сбогуват с лятото, което си отиваше. И може би затова у Том се бе породила мисълта да приветствува по някакъв начин новия сезон, който настъпваше, разливайки багрите си по хълмовете.)

И тъй, погледнах децата си (Кристина бе седнала на земята и слушаше много внимателно), а после Рита. И реших, че мога да му направя едно хвърчило — защо не? — имах време и горе-долу някаква представа. Затова казах на Том:

— Добре, сине, ще имаш хвърчило и то ще бъде най-хубавото хвърчило на света, обещавам ти.

Отидохме в моята „работилница“. Това не беше истинска работилница, а дървена барака зад къщата, където държахме сечивата; вътре имаше стоманена тел и дъски, гвоздеи и разни дреболии, колибката на кучето и не знам още какво — все необходими неща. И така се заловихме за работа.

Пренесохме частите на хвърчилото на тревата пред къщи; едва тогава забелязах, че бе станало огромно. Предишните дни, докато Том, Кристина, Амико и аз бяхме заети да размерваме хартиени листове, да дяламе пръчки, за да направим скелета, да бъркаме лепило в бурканите (кучето само въртеше опашка и по този начин участвуваше в общия труд), разбира се, не бях помислял за това. Но сега, когато бе дошъл моментът да сглобим отделните части, да прикачим опашката към корпуса на хвърчилото, едва сега виждах колко е голямо. Частите на огромното хартиено животно бяха пръснати по зелената поляна като крайници на гигантско същество; и бяха в най-различни красиви цветове.

Триъгълният връх беше в червено и жълто като голям огнен шип. Представях си, че когато вятърът го поеме в своите всемогъщи, невидими въздушни ръце, от земята ще изглежда като огнен блясък, като отломка от слънцето над нашите глави. А правоъгълният дълъг корпус беше като тяло на пъргава риба, сребрист и нашарен; гърбът му блестеше ослепително като острие на сребърен нож, а пъстроцветният корем бе нашарен като зебра. После идваше опашката, направена от стотици хартиени брънки, дълга и виеща се като змия. Тази опашка като понесена от ветровете небесна дъга, там горе във висините, ще бъде — мислех си аз — нашият сигнал, нашият зов, знак за нашето присъствие.