Читать «Хвърчилото» онлайн - страница 6

Това остана нашата максимална граница и от месеци наред се мъчехме да направим нещо по-добро и по-голямо. Навярно имаше някаква грешка в изчисленията или в тяхното приложение, но за съжаление нещастният Клаус не беше вече между нас със своята мощна интуиция и със своята съвършена подготовка: трябваше да се справяме бързо сами.

От тази нощ насетне нашата лятна почивка, която беше вече почти към края си, стана за мен мъчителна и непоносима. След моя категоричен отказ Рита се бе затворила в някакво апатично мълчание. И Том от своя страна, мрачен и намръщен, цял следобед седеше на верандата да чете някакви вестничета, които никога не му бяха харесвали. Кристина, най-малката, от време на време изтичваше да види дали хвърчилото, опряно на нашата „работилница“ зад къщи, стои още там, като че ли всеки момент можеше да литне в небесата от само себе си. Само Амико както винаги въртеше опашка наоколо, но беше някак омърлушен, сякаш бе разбрал, че сме скарани.

Горях от нетърпение да се завърна в града, към моята работа. Оставаха още петнадесет дни и с удоволствие бих предложил на Рита да се върна сам, ако не се страхувах, че ще се разсърди или още по-лошо, че ще посрещне това равнодушно.

„Всичко това е много глупаво — мислех си аз. — И жена ми особено се държи като дете. Как може да иска от мен подобно нещо?“ Помъчих се да я заговоря по този въпрос, но тя веднага отвърна, че съм съвсем прав, по-добре да не говорим вече за това. В думите й обаче и най-вече в държането й на престорено безразличие почувствувах, че неоправдано ми се сърди.

Обзеха ме съмнения. Започнах да се питам какво значение има в живота ми моето семейство. Понякога стигах до заключението, че съм егоист; но малко след това успявах да се опомня и си казвах, че съм луд.

„Ето например децата — мислех си. — Работиш, за да им осигуриш бъдещето, отглеждаш ги, докато са малки, стопляйки ги с дъха си — те са като семена, които се разпукват. И на края един лош ден разбираш, че не си направил за тях всичко, каквото би могъл да направиш. Разбираш това от нещо незначително — от един поглед, от един жест, от някакво обвинение или упрек, отправени към теб в момент на слабост. И ти се струва (или наистина е така?), че си сбъркал всичко, че си развалил нещо много важно. И тогава се чувствуваш неудачник.“

Прехвърлях тези мисли в главата си по всяко време — денем и нощем. Когато заспеше Рита (усещах как дишането й става ритмично, спокойно и само раменете й потръпват от време на време — знак, че сънува), аз ставах безшумно и отивах да нагледам децата си, които спяха в своята стая. Свита на кравай като котенце, Кристина дишаше толкова леко, че дори не можех да я чуя сред тишината на къщата. Том имаше навик да се покрива с чаршафа чак до ушите и да стиска възглавницата, като че ли някой ще му я открадне. Една вечер, като седях в тяхната стая, забелязах, че сънят на Том е неспокоен. От време на време детето измърморваше нещо. И като се наведох над него, успях да доловя сред тия откъслечни и неясни фрази думата „хвърчило“, която той бе повтарял толкова често предишните дни, а сега, в дълбоката нощна тишина, ми се стори изпълнена с някакво тайнствено значение, напомняща за необятни и далечни пространства.