Читать «Сбогом, и благодарим за рибките» онлайн - страница 3

Човекът още веднъж спря да ги види и после с удвоена бързина се запъти право към точката от хоризонта, от която те се появяваха.

Сега земята ставаше все по-стръмна и наклонена надолу, и след още двеста-триста ярда накрая стигаше до препятствие. Човекът спря да огледа бариерата и после прехвърли през нея чантата, която носеше, преди да се прехвърли той.

Едва беше докоснал земята от другата страна, когато когато от дъжда се показа една машина, носеща се срещу него; светлини се плъзнаха през водната стена. Човекът се притисна обратно, тъй като тя се носеше право срещу него. Имаше нисък тумбест силует, също като кит, който кара сърф — лъскав, сив, закръглен и движещ се с ужасна скорост.

Човекът инстинктивно вдигна ръце, за да се предпази, но беше ударен само от водна сена, тъй като машината профуча покрай него и се изгуби в нощта.

Тя беше осветена за кратко от друга светкавица, разцепила небето, което позволи на прогизналия човек на банкета да прочете за част от секундата мъничката табелка на задната част на машината, преди тя да изчезне.

За напълно неправдоподобно учудване на човека тя гласеше: „Другата ми кола също е Порше“.

ГЛАВА II

Роб МакКийна беше жалко копеле и той си го знаеше, защото много хора му го казваха през целия му живот и той не виждаше причина да не се съгласява с тях, освен с едно очевидно нещо, което беше, че той обичаше да не се съгласява с хората, които не харесваше, което включваше, според последните му сметки, всички.

Той тежко въздъхна и смени скоростите.

Хълмът започваше да става все по-стръмен, а камионът му беше претоварен с датски термостатни релета за радиатори.

Но не това всъщност го предразполагаше да се чумери, поне той се надяваше, че не е това. Просто дъждът го потискаше, винаги дъждът.

Сега валеше, просто за разнообразие.

Беше точно този тип дъжд, който точно той мразеше точно когато караше. Той си имаше номер за него. Беше дъжд №17.

Той беше прочел някъде, че ескимосите имат над двеста различни думи за сняг, без които разговорите им вероятно биха станали много монотонни. Така че те правели разлика между дебел и тънък сняг, лек и тежък сняг, кишав сняг, чуплив сняг, сняг, който идва с вихрушките, сняг, който вали на парцали, сняг, който идва от подметките на ботушите на съседа ти по целия изчистен под на иглуто ти; зимни снегове, пролетни снегове; сняг, който помниш от детството си и който е много по-хубав от всеки съвременен сняг, фин сняг, сняг на пера, хълмов сняг, долинен сняг; сняг, който вали сутрин, сняг, който вали нощем, сняг, който завалява неочаквано точно когато отиваш за риба, и сняг, на който кучетата ти пикаят въпреки усилията ти да ги научиш да не го правят.

Роб МакКийна имаше в малката си книжка двеста тридесет и един различни вида дъжд и не харесваше нито един от тях.

Той пак превключи на по-ниска скорост и камионът се задуха от форсирането на двигателя. Той изпсува по елегантен начин всичките датски термостатни релета за радиатори, които возеше.

Откакто беше напуснал Дания преди един ден по обяд, той беше минал през номер 33 (лек бодяш заслепяващ, който прави пътищата хлъзгави), 39 (тежко петнист), 47 до 51 (вертикално леко заслепяване от остро наклонена светлина до средно заслепяващо опресняване), 87 и 88 (две леко отвращаващи разновидности на вертикален проливен порой), 100 (следпоройна вихрушка, студена), всички видове при морска буря — от 192 до 213, 123, 124, 125, 126, 127 (леки и среднолеки вихърчета с правилно и синкопирано барабанене по кабината), 11 (капки, носени от вятъра), и сега най-противнолюбимият му от всички — номер 17.