Читать «Сбогом, и благодарим за рибките» онлайн - страница 2

Разбира се, никой никога нямаше да има и най-малка представа за размерите и вида на извънземните същества, за които той беше предназначен, но ако някой можеше да си намери последния Средногалактически доклад за броя на населението (който е акуратен справочник за някои статистически данни), вероятно може би щеще да предположи, че корабът е за шест човека и щеше да бъде прав.

Във всеки случай вероятно щеше да се е досетил за това. Докладът за броя на населението, като всички подобни на него проучвания, беше струвал много пари и не казваше на никого нещо, което вече да не е станало известно — освен че всеки човек във Вселената има средно по 2,4 крака и притежава една хиена. Тъй като това явно не е вярно, цялото това нещо трябва евентуално да бъде бракувано.

Корабът спокойно се плъзна надолу през дъжда; мътните опознавателни светлини го обгърнаха със стилни дъги. Той започна да бучи тихичко, като бученето постепенно се усилваше, докато той не достигна земята, и което на височина шест инча се превърна в тежко туптене.

Накрая кацна и утихна.

Един люк се отвори. Разгъна се къса стълбичка.

От отвора бликна светлина — ярка светлина, която проряза влажната нощ, а вътре се раздвижиха някакви сенки.

Една висока фигура се появи в потока светлина, огледа се, дръпна се и се забърза надолу по стълбичката с голяма пазарска чанта в ръка. Беше фигура на мъж.

Той се обърна и махна рязко към кораба. Дъждът вече се лееше от косата му.

— Благодаря ви — извика той, — благодаря ви мно…

Прекъсна го внезапен гръм. Той разбиращо погледна нагоре и в отговор на някаква внезапна мисъл бързо започна да тършува в голямата си пластмасова пазарска чанта, като тогава забеляза, че на дъното и има дупка.

От едната и страна с големи печатни букви беше изписано (за всеки, който може да разбира Кентавърската азбука) Безмитен Мегамаркет, Порт Браста, Алфа Кентавър. Бъди като Двадесетсекунден Слон с Гневна Стойност — ДЖАВ!!!

— Почакай! — извика мъжът, махайки към кораба.

Стълбичката, която беше започнала да се прибира през люка спря, преразгъна се и го пусна обратно вътре.

Той се появи след няколко секунди, носейки една омачкана и протъркана хавлия, която набута в чантата.

Той отново махна, вдигна чантата си и започна да бяга към подслона, който му предлагаха няколко дървета, тъй като зад него космическият кораб вече беше започнал да се издига.

Една светкавица разцепи небето и накара мъжа да спре за момент и после да се разбърза напред, като коригира пътя си така, че доста да се отклони от дърветата. Той се движеше бързо по земята, подхлъзвайки се тук-таме, изкривявайки се под дъжда, който сега падаше с все по-нарастваща интензивност, като че ли някой го дърпаше от небето.

Краката му жвакаха в калта. Гръмотевици падаха над хълмовете. Той безсмислено изтриваше дъжда от лицето си и продължаваше да залита.

Повече светлини.

Този път не от светкавици, а по-разпръснати и неясни светлинки, които бавно се появяваха на хоризонта и се скриваха зад него.